«Белгарат — магьосникът»

На Оуен

Занимаваме се с това още от април 1982. Твоето приятелство, наставленията и вярата ти в нас винаги са означавали много за нас.

Остана още една!

Лий и Дейвид

Пролог

Бе доста след полунощ, а навън цареше невероятен студ. Луната изгря и на нейната светлина ледените кристалчета, пръснати из нападалия сняг, проблясваха като небрежно разсипани диаманти. Гарион имаше чувството, че по някакъв необичаен начин покритата със сняг земя отразява звездното небе над него.

— Мисля, че вече доста се отдалечиха — каза Дюрник, надзъртайки в далечината. Дъхът му излизаше на бели кълба в ледения, мъртвешки неподвижен въздух. — Вече не виждам онази дъга.

— Дъга? — попита Белгарат, леко развеселен.

— Знаеш какво имам предвид. Всеки от тях излъчва различна на цвят светлина. Тази на Алдур е синя, на Исса — зелена, на Чалдан — червена. И всички останали също си имат свой цвят. Това има ли някакво значение за тях?

— Вероятно отразяват особеностите на характерите им — отвърна му Белгарат. — Макар че не бих могъл да го твърдя със сигурност. Двамата с Учителя никога не сме говорили за това. — Той тропна няколко пъти в снега. — Защо не се върнем вътре? — предложи след малко. — Какъв студ само!

Те се обърнаха и тръгнаха надолу по хълма, обратно към къщата, а стъпките им заскърцаха в заскрежения сняг. Постройката в основата на хълма изглеждаше топла и уютна. Покривът й беше засипан със солиден снежен покров, украсен по краищата с ледени висулки, които проблясваха на лунната светлина. Сградите, проектирани от Дюрник, бяха потънали в мрак, но от прозорците на къщата струеше златиста светлина, която се разстилаше по покритата със сняг градина. Стълб от сиво-синкав, устремен към небето дим се извисяваше от комина на покрива, достигайки сякаш чак до самите звезди.

Вероятно не бе необходимо тримата да изпращат своите гости чак до върха на хълма, но това бе къщата на Дюрник, а Дюрник беше сендар. Сендарите са много чувствителни, когато нещата опрат до родова принадлежност или пък гостоприемство.

— Ерионд се е променил — отбеляза Гарион, когато вече почти бяха достигнали най-ниската точка на хълма. — Сега изглежда далеч по-уверен в себе си.

Белгарат сви рамене.

— Пораснал е. Всеки пораства рано или късно. Всеки, освен Белар, може би. Не вярвам Белар да порасне някога.

— Белгарат! — възкликна втрещено Дюрник. — Не се полага на един простосмъртен да говори така за своя Бог!

— Какво имаш предвид?

— Онова, което каза току-що за Белар. Той е Бог на алорните, а ти си алорн, нали?

— И какво те кара да мислиш така? Аз съм толкова алорн, колкото си и ти.

— Винаги съм си мислел, че си алорн. Ти определено прекарваш доста време с тях.

— Но идеята за това не беше моя. Учителя ми ги повери преди около пет хиляди години. Оттогава на няколко пъти се опитвах да му ги върна обратно, но той не искаше и да чуе за подобно нещо.

— Добре де, щом не си алорн, какъв си тогава?

— Ами, не съм съвсем сигурен. Това не беше от особено значение за мен, докато бях млад. Но със сигурност знам, че не съм алорн. Не съм достатъчно луд, за да бъда алорн.

— Дядо! — възкликна Гарион.

— Ти не се броиш, Гарион. Ти си само наполовина алорн.

Достигнаха прага на къщата и внимателно изтупаха краката си от снега, преди да влязат вътре. От този праг започваха владенията на леля Поул, а тя хич не обичаше хора, които оставят снежни следи по нейния безупречно чист под.

Къщата беше изпълнена с уютна топлина. Златистите пламъци на светилниците се отразяваха в лъснатите до блясък медни повърхности на гърнетата, тенджерите и тиганите на леля Поул, които висяха кротко на металните си куки от двете страни на извития свод на камината. Измайсторените лично от Дюрник дъбови маса и столове, разположени в центъра на стаята, също изглеждаха като потопени в златна баня.

Тримата се насочиха веднага към камината, за да стоплят ръцете и краката си. Вратата се отвори и в рамката й се появи Поледра.

— Е — каза тя, — изпрати ли ги?

— Да, скъпа — отвърна й Белгарат. — Вървяха в общи линии на североизток, когато ги изгубихме от поглед.

— Как е Поул? — попита Дюрник.

— Щастлива — отговори му тъмнокосата баба на Гарион.

— Не това имах предвид. Будна ли е още?

Поледра кимна.

— Лежи си в леглото и се възхищава на работата си.

— Може ли да надзърна, за да я видя?

— Разбира се. Само гледай да не събудиш бебетата.

— Упражнявай се отсега, Дюрник — посъветва го Белгарат. — Смисълът на живота ти през следващите няколко месеца ще се изчерпва кажи-речи с това да не събудиш бебетата, когато не му е времето.

— Не е честно да го дразниш така, дядо — отбеляза Гарион.

— Не го дразня, Гарион. Сънят е нещо твърде рядко срещано в къща, в която наскоро са се родили близнаци. Поне единият от тях винаги е буден. Искаш ли нещо за пиене? Ще взема да открия бъчонката с бира на Поул.

— Тя ще ти оскубе брадата, ако те спипа да бърникаш из зимника й без нейно позволение.

— Първо на първо, тя няма да ме спипа, Гарион. Тъкмо в момента е твърде заета с това да бъде майка.

Старецът прекоси стаята, отвори един от шкафовете, завря главата си вътре и започна да ровичка.

Гарион съблече наметалото си, окачи го на една дървена закачалка и се приближи до камината. Краката му още бяха замръзнали. Той огледа филигранната дърворезба на рафтовете по стената. Личеше си, че е работа на Дюрник. Маниакалната страст на ковача към детайлите си личеше във всичко — мебелите, верандата навън, елегантно извитите стъпала на стълбището в края на коридора.

— Открих я — викна доволно Белгарат от кухнята. — Беше я скрила зад бурето с брашно.

Гарион се усмихна. Дядо му сигурно би намерил бъчонката с бира дори да беше скрита сред непрогледния мрак на дъното на някоя въгледобивна мина.

Старецът се появи, понесъл три халби, пълни с пенлива бира, остави ги на масата и придърпа един стол така, че да гледа право към камината.

— Дръпни си и ти един стол, Гарион — подкани го той. — Заслужили сме си малко уют.

Гарион си взе стол.

— Ама че нощ, а? — каза той.

— Така си е, момчето ми — съгласи се старецът. — Така си е.

— Не трябва ли да пожелаем лека нощ на леля Поул?

— Дюрник е при нея. Хайде да не ги безпокоим. Това си е особен момент за женените хора.

— Да — каза Гарион, припомняйки си онази вечер преди две седмици, когато се бе родила дъщеря му.

— Ще се връщаш ли скоро в Рива?

— Май се налага — отвърна Гарион. — Но все пак мисля да поостана още няколко дни. Поне докато леля Поул се изправи отново на крака.

— Само не чакай твърде дълго — посъветва го Белгарат с лека усмивка. — Сенедра сега е съвсем сама на трона, в случай че си забравил.

— Ще се оправи. Тя е умно момиче.

— Да, но въпросът е ти дали искаш тя да се оправя сама.

— О, не мисля, че ще обяви война на някого, докато ме няма.

— Може би, но със Сенедра човек никога не може да бъде съвсем сигурен, не мислиш ли?

— Престани да се заяждаш с жена ми, дядо.

— Не се заяждам. Обичам я с цялата си душа, но също така я познавам. Исках само да кажа, че тя е непредсказуема.

Старият магьосник въздъхна.

— Има ли нещо, дядо?

— Просто предъвквам някои стари грешки. Мисля, че вие двамата с Дюрник не осъзнавате какви щастливци сте. Аз не бях у дома, когато се родиха моите близнаци. Бях на път, по важни дела.

Гарион естествено знаеше историята.

— Ти не си имал избор, дядо — каза той. — Алдур ти е заповядал да отидеш в Малория. Било е време да се отнеме Сферата от Торак, а Черек Мечото рамо и синовете му е нямало да се справят без твоята помощ.

— Не се опитвай да изкараш всичко толкова просто, Гарион. Голите факти сочат, че аз изоставих жена си точно когато тя най-много се нуждаеше от мен. Нещата можеха да се развият съвсем иначе, ако не го бях направил.

— И сега се чувстваш виновен за това?

— Разбира се, че се чувствам виновен. Нося тази вина на плещите си вече три хилядолетия. Можеш да ме окичиш с всички кралски помилвания, за които се сетиш, но това няма да промени нищо.