«Гарион»

I част

Тайната

Първа глава

Въпреки че изтреблението на Горек и почти целия му род беше необходимо и предопределено, вината за това деяние все още ме разкъсва отвътре. Ако бях малко по-внимателен и стоях нащрек през цялото време, това нямаше да се случи. Да бяхме преминали през Мрин само час, даже половин час по-рано, аз и Поул щяхме да стигнем Рива навреме. Ако Поул не беше спорила с мен толкова дълго…

Ако, ако, ако… Понякога ми се струва, че като погледна назад в живота си, виждам само една верига от натежали от покаяние „ако“. Единственото реално „ако“, обаче, е, че аз не съм в състояние да приема предопределението. То ме кара да се чувствам безпомощен, а това никак не ми харесва. Все си мисля, че би трябвало да съществува начин, по който да променя предначертаното. Един пън може да седи и да повтаря: „Каквото има да става, ще стане.“ Аз обаче съм малко по-изобретателен.

Е, както и да е…

Пътуването до бреговете на Сендария ни отне обичайните два дни. Очите на Бранд започнаха да гледат диво, когато задвижих корабите му без дори да се надигна от мястото си. Независимо, че хората са приели съществуването на магията, когато тя се случи пред очите им, те винаги се объркват и разстройват. Не знам какво точно е очаквал, когато го бях предупредил, че Поулгара ще помага при управлението на кораба. Ала принц Геран беше едва шестгодишен и току-що бе присъствал на изтреблението на семейството си. Той имаше нужда от Поул много повече от мене. Беше достатъчно да спомена това пред Бранд, за да отклоня всякакви спорове на тема възможно и невъзможно.

Имали ли сте някога странното усещане, че това, което става, се е случвало и преди? Една от причините да се чувствате по този начин е, че това наистина е така. Прекъснатото Предопределение на вселената е блокирало всичко в едно положение. Времето и събитията започнали да тъпчат на едно място. Това би могло да помогне за обяснението на тези „повторения“, за които често говорим с Гарион. Аз обаче не само имам чувството, че нещо се е случвало преди, но често съм спохождан от доста по-различното усещане — че нещо предстои да се случи отново. Предчувствието ме връхлетя пак, докато приближавахме брега на Сендария.

Беше бурна утрин в началото на лятото. Облаците играеха на криеница със слънцето, а Поулгара и малкият принц току-що бяха излезли на палубата. Никак не бе топло, затова Поул грижовно придърпа малкото момче към себе си и го загърна в синята си наметка. Точно тогава слънчевите лъчи пробиха през облаците. По някаква необяснима причина този миг се е запечатал в съзнанието ми. Мога да го възстановя, когато пожелая, с абсолютна точност и яснота. Не че някога е трябвало да го правя… Виждал съм Поулгара да бди над ято малки момченца със златни коси, а в очите й да тъмнее болката, която се явява веднъж-дваж при всяко поколение през изминалите тринайсет века. Да се грижи и пази тези малки момчета не е единствената причина, заради която Поулгара е дошла на този свят. Но е една от нейните най-важни задачи.

Хвърлихме котва в едно отдалечено заливче на пет мили северно от Камаар. Заплавахме към брега, покачени в най-голямата лодка на кораба.

— Камаар е нататък — казах на Бранд, сочейки на юг.

— Да, Древни, зная.

Бранд е достатъчно възпитан, за да не го приема като лична обида, когато някой му показва очевидното.

— Събери екипажа и се върнете отново в Рива — наредих му аз. — Ще отида до Вал Алорн да предупредя Валкор за случилото се. Предполагам, че той и неговата флотилия ще дойдат да вземат теб и армията ти след няколко седмици. Ще го обсъдим, когато стигна във Вал Алорн. После ще говоря с драснианците и алгарите. Мисля, че ще ги убедим да минат по сушата, докато вие с Валкор пътувате на юг по море. Искам да нападнем Нийсия и от двете страни. Вероятно ще пристигнем там някъде около средата на лятото.

— Добро време за война — отбеляза мрачно той.

— Нито едно време не е добро за война, Бранд. Тази обаче е неизбежна. Селмисра най-сетне трябва да бъде убедена да не си вре носа там, където не й е работа.

— Доста спокойно приемаш всичко.

Прозвуча почти като обвинение.

— Външността понякога лъже. Може би по-късно наистина ще се ядосам. Но сега трябва да планирам целия поход.

— Ще дойдеш ли и ти с Валкор?

— Още не съм решил. Във всеки случай нашите армии ще се срещнат при Стис Тор.

— Тогава ще се видим там.

Той скочи от лодката и коленичи пред Геран.

— Не вярвам да се видим отново, Ваше Величество — каза тъжно той. — Сбогом!

Очите на малкото момче бяха зачервени от плач. Въпреки това то изопна рамене и погледна Пазителя в очите.

— Сбогом, Бранд — отвърна. — Знам, че мога да разчитам на теб за безопасността на народа ми и охраната на Сферата.

Беше смело малко момче и от него можеше да стане добър крал, ако събитията се бяха развили другояче.

Бранд се изправи на крака, отдаде чест и отблъсна лодката от брега.

— В къщата на майка си ли се връщаш? — попитах Поул.

— Не, татко. Зедар знае къде се намира тя и съм сигурна, че ще каже на Торак за нея. Не желая да ме изненадат посетители, когато най-малко ги очаквам. Все още притежавам онова имение в Ерат. Там ще бъдем на сигурно място, докато ти се върнеш от Нийсия.

— Не бива да се задържате там дълго, Поул — възразих аз. — Къщата сигурно се е разрушила още преди години.

— Не е, татко. Помолих я да не го прави.

— Сендария е различна страна сега, Поул. Сендарите дори не си спомнят за арендите. Една изоставена къща просто примамва да бъде ограбена и разрушена.

Тя поклати глава.

— Сендарите дори не подозират, че тя съществува. Моите рози са се погрижили за това.

— Не те разбирам.

— Дори не можеш да си представиш колко високи и гъсти могат да станат розовите храсти, ако малко ги поощриш. А аз насадих много розови храсти около къщата. Имай ми вяра, татко. Къщата си е още на мястото, но никой не я е виждал от падането на Во Вакюм. Аз и момчето ще сме в безопасност там.

— Сигурно, поне за известно време. Ще решим какво да правим, след като си разчистя сметките със Селмисра.

— Ако там е в безопасност, защо ще се налага да го местим?

— Защото родът трябва да бъде продължен, Поул. А това ще рече, че той трябва да се ожени и да му се роди син. Но е твърде вероятно да възникнат трудности, ако накараме някое момиче да се провира през розовите шипове, за да стигне до него.

— Заминаваш ли, дядо? — попита ме Геран със сериозно лице. По някаква необяснима причина всички тези малки момчета ме наричат така. Мисля, че това просто е в кръвта им.

— Да, Геран — отвърнах. — Ти ще си в безопасност с леля си Поул. Има нещо, което трябва да свърша.

— Предполагам, няма да се съгласиш да го поотложиш за известно време?

— Какво си наумил?

— Бих искал да те придружа, ала съм много малък. Ако изчакаш няколко години, ще бъда достатъчно голям, за да убия Селмисра със собствените си ръце.

Наистина беше алорн до мозъка на костите.

— Не, Геран. По-добре аз да свърша тази работа вместо теб. Селмисра може да умре и от естествена смърт, докато пораснеш, а ние не целим това, нали?

Той кимна.

— Не, не искаме това — отвърна неохотно. — Поне ще я цапнеш ли веднъж-дваж и заради мен, дядо?

— Имаш честната ми дума, момче.

— Ама силно — добави той свирепо.

— Мъже! — измърмори Поул гара.

— Ще държа връзка с теб, Поул — обещах й на прощаване. — А сега бягайте от този бряг, колкото се може по-скоро. Тук вероятно се спотайват повече нийсанци, отколкото изглежда на пръв поглед.

Поулгара понесе тъжния малък принц през езерото Салтурн към Медалия и Ерат. Аз за пореден път промених формата си и полетях на север в посока Вал Алорн.

През последните сто седемдесет и пет години, откакто Ран Хорб II основа кралство Сендария и един земеделец на име Фундор, който дотогава се препитаваше с отглеждането на бяла ряпа, беше възкачен на трона, сендарите бяха много заети. Почти през цялото време сечаха вековните дървета. Не одобрявам напълно тази тяхна дейност. Самата идея да се избиват живи същества, които са оцелели хиляди години наред, само за да посадиш на тяхно място ряпа, ми изглежда лишена от морал. Сендарите обаче са чистофайници до маниакалност и обожават правите линии. Ако започнат да строят път и насреща им се изпречи планина, и през ум няма да им мине да я заобиколят. Напротив, ще минат право през нея. И толнедранците са същите. За това обаче си има причини. Сендарите са странна смесица от всички раси. Ето защо някои от чертите на толнедранците са характерни и за тях.