«Братството на талисмана»

Клифърд Саймък

Братството на талисмана

1

Господарската къща беше първата непокътната постройка, която виждаха след два дни пътуване през област, опустошена до такава степен, че беше едновременно ужасяващо и невероятно.

През тези два дни, от върховете на хълмовете ги наблюдаваха плахи вълци. Из ниските храсти, влачейки опашки, дебнеха лисици. Соколите, накацали по мъртвите дървета или по почернелите греди на изгорените ферми, ги гледаха с интерес. Не срещнаха жива душа, но от време на време в гъсталака зърваха човешки скелети.

Времето се задържа хубаво до обяд на втория ден, когато мекото небе на ранната есен се покри с облаци и от север задуха студен вятър. Понякога силният вятър шибаше гърбовете им със леден дъжд, примесен от време на време със сняг.

Късно следобед, като се изкачи на един нисък хълм, Дънкан Стендиш забеляза имението — грубо струпване от сгради, укрепени с ограда и тесен ров. Във вътрешността на укреплението, срещу подвижния мост, се намираше двор, в който бяха затворени коне, говеда, овце и свине. Около тях се движеха неколцина мъже и от комините струеше дим. Извън укреплението се намираха няколко малки постройки, някои от които носеха следи от пожар. Цялото място създаваше подтискащо впечатление.

Даниел, големият боен кон, следващ Дънкан като куче, се приближи зад него. Потропвайки с копита, зад Даниел идваше Красавица, малко сиво магаре, с намятани на гърба си вързопи. Като наведе глава, Даниел побутна рамото на господаря си.

— Всичко е наред, Даниел — каза Дънкан. — Намерихме си подслон за нощта.

Конят меко изпръхтя през ноздрите си.

Конрад се довлече по склона и застана до Дънкан. Той беше масивен човек. Въпреки че беше висок близо седем фута, Конрад беше тежък за ръста си. От раменете почти до коленете му се спускаше дреха, направена от овчи кожи. В дясната си ръка държеше тежка тояга, измайсторена от дъбов клон. Той стоеше тихо, наблюдавайки господарската къща.

— Как ти се струва? — попита Дънкан.

— Видели са ни — отвърна Конрад. — Над укреплението се показват глави.

— Твоите очи са по остри от моите — каза Дънкан. — Сигурен ли си?

— Напълно, милорд.

— Престани да ме наричаш милорд. Аз не съм лорд. Баща ми е лорд.

— Аз мисля — каза Конрад, — че когато баща ви умре, вие ще станете лорд.

— И няма никакви Опустошители?

— Само хора.

— Изглежда невероятно — заяви Дънкан, — Опустошителите да пропуснат място като това.

— Може би са ги отблъснали. Може би Опустошителите са бързали.

— Съдейки по нашите досегашни наблюдения, малко са местата, които са пропуснали — възрази Дънкан. — Изгорени са и най-скромните къщурки, дори и колибите.

— Ето го и Дребосъка — обади се Конрад. — Връща се от разузнаване.

Мастифът се приближи с дълги скокове нагоре по склона и те спряха за да го изчакат. Заобиколи, за да застане по-близо до Конрад. Конрад го потупа по главата и голямото куче завъртя опашка. Наблюдавайки ги, Дънкан още веднъж отбеляза колко много си приличат човека и кучето. Дребосъкът достигаше почти до кръста на Конрад. Той беше прекрасен звяр. Носеше широк кожен колан, със закрепени в него метални кабари. Ушите му се наостриха, щом погледна към имението. В гърлото му се надигна глухо ръмжене.

— Дребосъка също не ги харесва — каза Конрад.

— Това е единственото място, подходящо за подслон — възрази Дънкан. — Нощта ще бъде влажна и студена.

— Сигурно е пълно с дървеници. А също и въшки.

Малкото магаре плахо застана до Даниел за да се скрие от режещия вятър.

Дънкан попипа колана на меча си.

— На мене не ми харесва повече отколкото на тебе или на Дребосъка. Но идва лоша нощ.

— Ще стоим плътно един до друг — рече Конрад. — Няма да им позволим да ни разделят.

— Имаш право — съгласи се Дънкан. — Трябва вече да тръгваме.

Докато се спускаха по склона, Дънкан несъзнателно потърси под наметалото си кесията, висяща на колана му. Пръстите му напипаха ръкописа. Струваше му се, че може да чуе шумоленето на пергамента при допир. Изведнъж се ядоса на себе си. През последните два дни, отново и отново той повтаряше същата глупава процедура, за да се увери, че ръкописът е на мястото си. Като селянче, помисли си той, което отива на панаир с едно пени и постоянно мушка ръка в джоба си, за да се увери, че не го е изгубило.

Докосвайки пергамента, като че ли отново чу Негова светлост да казва: "Върху тези няколко страници може би се намира бъдещата надежда на човечеството ". Всъщност, като се замислеше, Негова Светлост беше склонен да преувеличава и не трябваше да се взема на сериозно, както понякога той се опитваше да накара някого да си мисли, че трябва да бъде. Обаче в този случай беше напълно възможно възрастният и пълен духовник да е прав. Но това нямаше да се разбере преди да достигнат Оксънфорд.

И именно заради това, заради тези няколко листа пергамент, изпълнени със сбито написан текст, той беше тук, вместо да си стои в удобният и сигурен Стендиш Хауз, и се влачеше надолу по склона за да търси подслон в място, където, както беше посочил Конрад, вероятно щеше да има дървеници.

— Едно нещо ме безпокои — каза Конрад, като крачеше редом с Дънкан.

— Не знаех, че нещо може да те обезпокои.

— Това е Малкия народ — обясни Конрад. — Не видяхме никого от тях. Ако е възможно някой да избегне Опустошителите, това са точно те. Не мога да повярвам, че таласъмите, гномите и другите от техния род не могат да избягат от Опустошителите.

— Може би са изплашени и се крият — отвърна Дънкан. — Доколкото ги познавам, те биха знаели къде да се скрият.

Лицето на Конрад видимо се проясни.

— Да, така трябва да е.

Докато се приближаваха към имението, те видяха, че не са сбъркали в преценката си. Мястото далече не беше предразполагащо. „Разнебитено“ беше най-подходящата дума за него. Тук-там над оградата се появиха глави, наблюдаващи приближаването им.

Подвижният мост беше все още вдигнат, когато достигнаха до зловонния ров. Вонята беше непоносима, а в зелените води плаваха гниещи парчета, които биха могли да бъдат разлагащи се човешки тела.

— Отворете! — провикна се Конрад към подаващите се над оградата глави. — Пътници искат подслон.

Известно време нищо не се случи и Конрад извика още веднъж. Най-накрая моста започна бавно, с много скърцане на дърво и дрънчене на вериги, прекъслечно спускане. След като прекосиха моста, те видяха, че са заобиколени от пъстра тълпа с вид на скитници, но тези скитници бяха въоръжени с копия, а някои носеха самоделни мечове в ръка.

Конрад размаха тоягата си.

— Назад! — изръмжа той. — Направете път на моят господар!

Влачейки единия си крак, през тълпата прекуцука дребен сакат мъж и застана до тях. — Моят господар ви приветства! — изскимтя той. — Той ви кани на трапезата си.

— Първо — рече Конрад, — подслон за животните.

— Има навес — каза хленчещият сакат човек. — Открит е за промените във времето, но има покрив и е на завет. За коня и магарето ще се намери сено. На кучето ще дам кокал.

— Не кокал — възрази Конрад, — а месо. Голямо парче, съответстващо на големината му.

— Ще намеря някакво месо — съгласи се куцият.

— Дай му едно пени! — каза Дънкан на Конрад.

Конрад бръкна в кесията на колана си, извади една монета и я подхвърли на мъжа, който я хвана ловко и с подигравателен жест докосна с пръсти перчема си.

Навеса беше подслон, и макар и открит все пак предлагаше някаква защита срещу вятъра и дъжда. Дънкан разседла Даниел и постави седлото до оградата. Конрад свали вързопа от магарето и го постави върху седлото.

— Не желаете ли да вземете седлото и вързопа вътре със себе си? — попита ги куцият. — Може би там ще са на по-безопасно място.

— Безопасното място е тук — настоя Конрад. — Ако някой ги докосне, ще му строша ребрата, а може да остане и без гърло.