«Рицар на Сенките»

Роджър Зелазни

Рицар на Сенките

ГЛАВА 1

Казваше се Джулия и аз бях адски сигурен, че съм я видял мъртва през онзи 30-и април, когато колелото на събитията се завъртя с шеметна скорост. Всъщност до голяма степен всичко започна именно когато намерих обезобразения й труп и видях сметката на подобния на куче звяр, който ме дебнеше в нейния апартамент. Ние с Джулия бяхме любовници. Доста преди онзи фатален ден.

Сигурно можех да й се доверя повече. Или пък просто не трябваше да я водя на онази разходка през Сенките. Защото най-вероятно именно отговорите, които отказах да й дам, я бяха накарали да поеме по мрачните пътеки на окултизма и да се свърже с онзи мърляв „гуру“ Виктор Мелман. Между другото той също се опита ме убие и се прости с живота. Глупакът така и не разбра, че Люк и Джасра са го водили за носа.

И все пак сега като че ли можех да си простя поне за една малка част от онова, което си мислех, че съм сторил. Оказа се, че поне смъртта на Джулия не тежи на съвестта ми. Почти.

Когато забих кинжала си в тялото на мистериозния господар на Владението на Четирите Свята, все още не знаех, че това не е никой друг, а самата Джулия. Междувременно в играта се бе намесил моят доведен брат Джърт, чиято заветна цел в живота беше да ме прати в небитието по възможно най-мъчителен начин. Той отмъкна Джулия благодарение на новопридобитите си магически умения още преди да успея да направя каквото и да е.

И така, тичах през рушащата се цитадела на Владението, когато една падаща греда ме принуди да отскоча към близката стена, миг след което пътят ми за отстъпление бе преграден от порой от зидария и пламнали отломки. Край мен префуча тъмна метална сфера, която нарастваше видимо в полета си. Тя срещна стената и проби в нея отвор, достатъчно голям, за да успея да се измъкна през него. Не се поколебах да се възползвам от тази възможност и се хвърлих напред. Навън се претърколих през рамо, изправих се бързо и се завъртях в посоката, от която бях дошъл.

— Мандор!

— Тук съм — чух неговия приятен глас иззад лявото си рамо.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как металната сфера отскочи от каменния под на двора и тупна в разтворената му длан.

Мандор изтърси пепелта от черната си тога и прокара пръсти през косата си. После се усмихна и погледна към горящата цитадела.

— Ти удържа на своето обещание към кралицата — отбеляза той. — Смятам, че тук вече няма нищо за теб. Ще вървим ли?

— Джасра е още вътре — отвърнах му аз.

— Мислех, че си приключил с нея.

Поклатих глава.

— Тя все още знае доста неща, за които аз нямам дори представа. Неща, които могат да се окажат доста важни.

Огнената кула на Извора се показа над покрива на цитаделата, трепна за миг, но след това продължи да се издига.

— Изглежда, Джасра иска да си възвърне Владението на всяка цена — каза Мандор. — Ако сега я измъкнем от тук, онзи приятел Шару може да я изпревари. Това има ли някакво значение за теб?

— Ако не я измъкнем, той може да я убие.

Мандор сви рамене.

— Нещо ми подсказва, че по-скоро тя ще се справи с него. Искаш ли да се обзаложим на нещо дребно?

— Може би — казах аз и погледнах отново към огнения стълб, който продължаваше да се извисява към небето. — Това тук ми прилича на подпален петролен кладенец. Надявам се, че победителят ще знае как да му затегне крана. Ако има победител, разбира се. Като гледам как се руши всичко наоколо, си мисля, че не им остава много време, за да направят нещо по въпроса.

Мандор се усмихна.

— Подценяващ силите, които те са призовали. Знаеш добре, че не е никак лесно да се спечели магьоснически дуел с почти равностоен противник. Все пак, що се отнася до проявата на здрав разум, съм склонен да ти отдам дължимото. С твое позволение…

Кимнах.

Той запрати сферата към горящата постройка с рязко движение на китката. Металното кълбо тупна няколко пъти на земята, като след всяко ново издигане обемът му се увеличаваше. При срещата си с каменния под на двора то издаваше звън, чиято сила далеч не съответстваше на настоящите му размери и скорост. Накрая кълбото се изгуби сред пламналите руини.

Измина известно време преди сферата да се появи отново и аз вече се канех да попитам Мандор какво става, когато я видях да излита от отвора, през който се бях измъкнал. Пламъците, обхванали цитаделата, започнаха да утихват. Няколко мига по-късно забелязах овалната сянка на втора, още по-голяма сфера. Земята под краката ми потръпна.

Близката стена се срина. Малко след това друга рухна пред очите ми. Сега вече можех да видя вътрешността на залата доста ясно. През дима и вдигналия се прах се появиха отново очертанията на огромна сфера. Пламъците изчезнаха. Чрез своето Логрус-зрение успях да видя гърчещите се, вплетени една в друга силови линии, които свързваха телата на Джасра и Шару.

Мандор протегна ръка. Около минута след това една малка метална сфера се приближи към нас подскачайки и той я улови с елегантна лекота.

— Да побързаме — подкани ме той. — Би било жалко да изпуснем финала.

Тръгнахме обратно към цитаделата. Пътьом ми се наложи да използвам едно от защитните си заклинания, за да съм сигурен, че нищо няма да ни се стовари върху главите.

Джасра беше застанала с гръб към огнения стълб на Извора с високо вдигнати ръце. Струйки пот се стичаха по покритото й със сажди лице и оставяха след себе си светли ивички. Още преди да се приближим достатъчно усетих силата, която пулсираше в тялото й. Във въздуха, на около четири метра над нея, бе увиснал Шару. Главата му беше клюмнала неестествено на една страна, сякаш вратът му бе прекършен. Някой непосветен сигурно би си помислил, че магьосникът левитира, но аз виждах ясно силовата линия, която го бе пронизала като уловено насекомо.

— Браво — обади се Мандор и изръкопляска леко. — Видя ли, Мерлин? Щях да спечеля облога.

— Винаги си имал по-добър усет за магическите дарования — съгласих се аз.

— …и ще се закълнеш да ми служиш — дочу се гласът на Джасра.

Устните на Шару се раздвижиха.

— Кълна се да ти служа — изстена той.

Джасра отпусна бавно ръцете си и силовата линия, пробoла магьосника, започна бавно да се удължава. Последва жест, който ми напомни за енергичното махване на диригент, който иска да насърчи духовите инструменти на своя симфоничен оркестър. От извора се плисна огромна бляскава вълна, която заля Шару и се стече на пода. Трикът наистина беше ефектен, само дето не виждах неговия смисъл.

Шару се заспуска бавно към пода на залата като стръв на огромна въдица, метната от небето. С изненада установих, че съм затаил дъх в очакване на това, което ще се случи след като краката му докоснат пода. Тялото на магьосника достигна каменните плочи и най-неочаквано започна да потъва в тях, сякаш бе някаква странна холограма. Първо изчезнаха глезените му, после подът го погълна до коленете… Джасра припяваше тихо някакви непознати за мен заклинания, а огнените струи на Извора се надигаха периодично и заливаха Шару. Тялото потъна до кръста, след това се скриха и раменете. Когато над пода остана само главата му, Джасра махна с ръка и пътуването към света на мрака бе прекъснато. Очите на победения магьосник бяха отворени, но сякаш гледаха в нищото.

— Сега си пазител на Извора — каза червенокосата кралица на Кашфа. — Ще се подчиняваш единствено на мен.

Потъмнелите устни на Шару се раздвижиха и прошепнаха:

— Да.

— Заеми се със задълженията си — заповяда тя. — Върви да овладееш Извора.

Главата като че ли кимна и след това започна отново да потъва. Постепенно над повърхността остана само един кичур от косата му и миг след това подът погълна и него. Силовата линия изчезна.

Прокашлях се. Джасра отпусна ръце и се обърна към мен. На лицето й бе изписана лека усмивка.

— Той жив ли е, или мъртъв? — попитах аз и после добавих: — Колегиално любопитство.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна ми тя. — По малко и от двете. Като всеки от нас.

— Пазител на Извора — промърморих аз. — Интересна форма на съществуване.

— Но за предпочитане пред това да бъдеш закачалка.