«Кръвта на Амбър»

Роджър Зелазни

Кръвта на Амбър

ГЛАВА 1

Захвърлих ръкохватката на меча, след като острието му се счупи. Стоманата беше безсилна срещу синьото море на стената, а аз бях търсил умишлено най-тънката й част. Само няколко малки парченца от камъка лежаха в краката ми. Взех две от тях и ги разтърках между пръстите си. Така нямаше да успея да се измъкна. Изглежда единственият изход беше през мястото, откъдето бях влязъл, но сега то беше също тъй непристъпно.

Върнах се обратно в покоите си, т.е. в оная ниша, където бе импровизираното ми легло. Седнах върху плътния кафяв чувал, издърпах корковата тапа на една бутилка с вино и отпих от нея. Доста се бях поизпотил, докато налагах стената.

Фракир се раздвижи на китката ми, разви се наполовина и се плъзна към дланта ми, за да се увие там около двете парченца от синия камък, които все още държах. Примката й се затегна, тя увисна заедно с тях и се залюля като махало на часовник. Оставих бутилката и се загледах. Фракир описваше дъга, успоредна на тунела, който водеше насам. Тя продължи да се люлее така може би около минута, след това се издигна отново нагоре, спря, когато достигна дланта ми, остави парченцата в основата на средния ми пръст и отново зае невидимата си позиция около китката ми.

Вперих поглед в камъчетата. Вдигнах трепкащата газена лампа и ги разгледах. Цветът им…

Да.

На фона на кожата ми, цветът им изглеждаше приблизително като този на камъка върху пръстена, който Люк бе оставил в „Ню Лайн Мотел“ преди известно време. Съвпадение? Или по-скоро нещата бяха свързани? Дали моята удушваческа корда не се опитваше да ми каже нещо? И къде още бях виждал такъв камък?

На ключодържателя на Люк. Точно така, той представляваше парче метал, в което бе инкрустиран кристал… Дали не бях виждал подобен кристал и на друго място?

Пещерата, в която бях затворен, успяваше някак да блокира Картите и силата на Логрус. Щом Люк носеше камъни като този, от който бяха стените тук, сигурно си имаше сериозна причина за това. Какви ли бяха другите качества на синия кристал?

Опитвах около час да разбера нещо за структурата му, но той успешно устояваше на силата на Логрус. Накрая се предадох, хапнах мрачно няколко залъка хляб със сирене и отпих отново от виното.

След това се изправих и обиколих още веднъж мястото, като проверявах навсякъде капаните си. Бях затворен, както ми се струваше, от повече от месец. Бях обходил всички тунели, коридори и ниши в търсене на изход. Никъде не бях открил нещо, което да ми даде поне малка надежда. Понякога тичах като откачен из пещерата и разранявах кокалчетата на юмруците си до кръв в студените й стени. Друг път пък се движех едва-едва и проверявах за пукнатини и дефекти в кристала. На няколко пъти безуспешно се бях опитвал да отместя камъка, който препречваше входа. Беше като закован за мястото си, а беше невъзможно да го повдигна. По всичко изглеждаше, че престоят ми тук ще е продължителен.

Моите капани…

Те бяха до един непокътнати, точно както ги бях оставил последния път — големи камъни, които природата небрежно бе поставила на високи и удобни за мен места, където беше достатъчно само някой да се препъне леко в добре прикритата опаковъчна тел, свалена от сандъците в склада, за да се прекатурят от ръба.

Някой?

Люк, разбира се. Кой друг? Нали точно той ме бе затворил тук. И ако се върнеше — не, когато се върнеше — моите тайни капани щяха да го чакат. Той беше въоръжен. Ако просто застанех под входа при неговото появяване, това щеше да му даде още едно предимство. Как ли пък не. Аз нямаше да съм там, а това щеше да го накара да влезе вътре. И тогава…

Леко разтревожен, аз се върнах в нишата със спалния чувал.

Там легнах, скръстих ръце зад главата си и се заех отново да обмисля плана си. Капаните можеха да убият Люк, а аз не го исках. Това нямаше нищо общо с чувствата ми към него, макар до съвсем скоро да го бях смятал за свой добър приятел. Всъщност до мига, в който узнах, че той е убил чичо ми Кейн и освен това възнамерява да изтреби до крак останалата част от роднините ми в Амбър. Причината за това беше фактът, че моят чичо Кейн бе убил бащата на Люк — Бранд, нещо, което който и да е от останалите би направил с удоволствие. Да, Люк — или по-скоро Риналдо — беше мой братовчед и разполагаше със солиден повод, за да подхване поредната вътрешносемейна вендета. И все пак това, че бе решил да си отмъсти на всички до един, си беше доста пресилено от негова страна.

Но не приятелски чувства, нито пък роднинската привързаност ме накараха да обезвредя капаните си. Исках го жив, защото все още имаше твърде много неща, с които не бях наясно и които вероятно никога нямаше да ми се изяснят, ако той се споминеше просто така. Джасра… Козовете на Съдбата… начинът, по който ме бе проследил толкова лесно през Сенките… цялата история с връзката между Люк и окултиста Виктор Мелман… всичко, което можеше да знае за Джулия и нейната смърт…

И така, започнах отново от нулата и измислих план, който се базираше на нещо, за което — поне така се надявах — Люк нямаше никаква представа.

Преместих спалния чувал в един тунел на крачка от нишата, на чийто таван се намираше блокираният вход и пренесох там част от хранителните си запаси. Бях твърдо решен да прекарвам на това място възможно най-много време.

Новият капан беше с по-прост замисъл — директен и почти непредотвратим. Единственото нещо, което трябваше да направя, беше да седя там и да чакам. И да кроя планове. Трябваше да предупредя останалите. Трябваше да направя нещо с моя Дяволски Чекрък. Трябваше да разбера какво знае Мег Девлин. Трябваше да… направя още доста неща.

И аз зачаках. Мислех си за Бурите на Сенките, за сънищата си, за странната Дама от Езерото. Магията на бездействието успя не след дълго да пренасели ежедневието ми. Единствената ми грижа беше евентуалното разминаване на тукашния времеви поток с този на останалите места, които бяха от значение за мен в момента. Моят месец, прекаран тук, може би се равняваше на един ден в Амбър, а може би дори на по-малко. Ако успеех да се измъкна от това място сравнително бързо, следите, които ме интересуваха, вероятно щяха да се окажат все още свежи.

Светлината, която се процеждаше през кристалните стени на моя затвор, изчезваше и се появяваше отново и така различавах дните от нощите, като нагаждах по този ритъм своите всекидневни занимания.

През първите три дни на новото място прегледах отново претъпкания със заблуди и беден откъм ценна информация дневник на Мелман. Почти успях да се убедя, че неговият посетител, когото той наричаше „Прикрития“, е бил именно Люк. Но няколко уточнения относно неговата „мъжественост“ доста ме озадачиха. Бележките за жертвоприношението на Сина на Хаоса в края на дневника явно трябваше да отнеса до собствената си персона, тъй като вече бях наясно с провалилото се намерение на Мелман да ме подложи на заколение. Но ако неговият Учител наистина беше Люк, то тогава трябваше да сметна поведението му на хълмовете край Санта Фе за повече от странно. Онази вечер той отначало ме посъветва да унищожа Козовете на Съдбата, а след това реагира така, сякаш искаше да ме предпази от нещо. Освен това по-късно Люк си призна, че се е опитал да ме убие на няколко пъти, но отрече да има пръст в последните покушения над мен. Ако той стоеше зад всички опити, какъв тогава беше смисълът да се отрича само от някои от тях? Кой друг можеше да е замесен в играта и по какъв начин? Очевидно някои части от пъзела липсваха, при това точно онези последни късчета информация, които най-неочаквано щяха да накарат всичко да си отиде по местата, за да се разкрие пред мен пълната картина, която най-вероятно е била през цялото време пред очите ми.

Трябваше да се досетя, че ще ме посетят през нощта.

Трябваше, но аз не се досетих. Ако го бях сторил, щях да съобразя с това цикъла си на спане и щях да бъда буден и нащрек в нужния момент. Въпреки че бях повече от сигурен, че капанът ми ще задейства безотказно, понякога и най-малките подробности са особено важни при подобни съдбоносни ситуации.

Бях заспал дълбоко и затова отначало възприех триенето на камък в камък като нещо далечно. Размърдах се леко, тъй като шумът не затихна, след което ми бяха необходими още няколко секунди, за да протекат в мозъка ми нужните импулси и да разбера какво всъщност става. Седнах, все още доста отнесен, после се добрах пълзешком до една от страничните ниши и там се свих на кълбо до стената. Разтърквах очите си и оправях косата си, търсейки по-кратък път към изгубената си бдителност сред оттеглящата се мъгла на съня.

Началното трополене, достигнало до мен, беше вероятно от изваждането на клиновете, за което явно бе необходимо камъкът да бъде разместен леко в различни посоки. Шумовете, които последваха, бяха глухи, едва доловими и някак далечни.