«Ръката на Оберон»

Роджър Зелазни

Ръката на Оберон

I

Ярко мълниеносно прозрение в тон със странното слънце…

Ето го… Разположено под тази светлина, нещото, което досега бях виждал обгърнато в мрак, озарено единствено от собственото си сияние: Лабиринта, величественият Лабиринт на Амбър, изхвърлен на брега върху овална пясъчна плитчина под/над едно странно небе-море.

…И аз знаех, чрез онзи вътре в мен, който ни свързваше, че този трябваше да е истинският. Което означаваше, че Лабиринта в Амбър не беше нищо друго, освен неговата първа сянка. Което означаваше…

Което означаваше, че самият Амбър не беше нищо друго освен сянка, макар и по-особена, тъй като Лабиринта не бе пренесен някъде отвъд пределите на Амбър, Ребма и Тир-на Ногт. Което пък тогава означаваше, че мястото, на което се бяхме озовали, по закона за предходността и съответствието, беше истинският Амбър.

— Как разбра? — попитах го аз.

— Знаеш, че умея да отгатвам, Коруин — отвърна ми той. — Спомням си всичко, което някога си ми казвал за това как стоят нещата в Амбър: как сянката му, заедно със сенките от вашите битки се простират върху света. Често се чудех, когато си мислех за черния път, дали нещо би могло да хвърли подобна сянка и върху самия Амбър. И си представях, че едно такова нещо би трябвало да е изключително първично, могъщо и тайно. — Той посочи към гледката пред нас. — Като това.

— Продължавай — казах аз.

Изражението на лицето му се промени и той повдигна рамене.

— Следователно, там би трябвало да съществува много по-дълбок пласт реалност, отколкото в твоя Амбър. — Ганелон се доизясни: — И там именно е била свършена мръсната работа. Животното, под чието покровителство се намираш, ни доведе до нещо, което прилича на такова място и това петно върху Лабиринта изглежда е мръсната работа. Съгласен ли си с мен?

Кимнах.

— Бях удивен не толкова от заключенията, колкото от проницателността ти — отвърнах аз.

— Предвари ме — обади се Рандъм от дясната ми страна, — но и аз дълбоко в себе си изпитвах същото усещане. Наистина съм убеден, че по някакъв начин онова там долу е основата, върху която е съграден нашия свят.

— Един външен човек понякога вижда нещата по-добре, отколкото онзи, който е вътре в тях — подхвърли Ганелон.

Рандъм ме погледна и после насочи цялото си внимание към гледката.

— Мислиш ли — попита той, — че нещата ще се променят още, ако слезем, за да поогледаме по-отблизо?

— Има само един начин да разберем — отвърнах аз.

— В колона по едни тогава — съгласи се Рандъм. — Аз ще водя.

— Добре.

Рандъм насочваше коня си надясно, наляво, надясно, в дълга поредица от криволичещи движения, което ни принуждаваше да вървим на зиг-заг през по-голяма част от външната страна на стената. Продължавахме да се движим по начина, по който го бяхме правили през целия ден, като аз вървях плътно зад него, а Ганелон беше последен.

— Изглежда достатъчно безопасно вече — извика Рандъм назад.

— Засега — отвърнах аз.

— Някаква цепнатина в скалите отдолу.

Наведох се напред. Вдясно имаше отвор на пещера, на нивото на овалната плоскост. Разположението й беше такова, че бе останала скрита от погледа ни, докато бяхме стояли по-горе.

— Минаваме прекалено близо до нея — казах аз.

— …бързо, внимателно и тихо — добави Рандъм и изтегли меча си.

Извадих Грейсуондир от ножницата му, на един завой разстояние отзад над мен Ганелон изтегли своето оръжие.

Не минахме покрай отвора, а отново завихме наляво, преди да стигнем до него. Намирахме се на около десетина, петнайсет крачки, когато долових неприятна миризма, която не можах да определя. Ала конете явно се бяха справили по-добре от мен или пък просто си бяха черногледи по природа, защото присвиха уши, разшириха ноздри и започнаха разтревожено да пръхтят, докато в същото време се извръщаха встрани и дърпаха юздите. Поуспокоиха се от само себе си, веднага щом завихме и отново започнахме да се отдалечаваме от мястото. Бяха спокойни до момента, в който не стигнахме до края на спускането си и не започнахме да се приближаваме към повредения Лабиринт. Отказаха да се приближат до него.

Рандъм слезе от коня. Приближи се до очертанията на изрисуваната повърхност, спря и се втренчи в нея. След известно време заговори, без да се обръща назад.

— От всичко останало, което знаем, следва, че нарочно е бил повреден.

— Изглежда, че следва — отвърнах аз.

— Също така следва, че бяхме доведени дотук с определена цел.

— И аз бих казал същото.

— Тогава не се изисква кой знае какво въображение, за да се стигне до заключението, че сме тук с явната цел да определим как точно е бил повреден Лабиринта и какво може да се направи, за да бъде оправен.

— Вероятно. Каква е твоята диагноза?

— Все още никаква.

Той тръгна покрай очертанията на фигурата, надясно към отсрещната страна, откъдето започваше петното. Прибрах меча си в ножницата и се приготвих да сляза от коня. Ганелон се протегна и ме хвана за рамото.

— Мога да се справя и сам… — започнах аз.

Но той не обърна никакво внимание на думите ми и ме прекъсна:

— Коруин, сякаш има някаква малка грапавина там, към центъра на Лабиринта. Няма вид на нещо от самия него…

— Къде?

Той посочи и аз проследих ръката му.

Имаше някакъв чужд предмет близо до центъра. Пръчка? Камък? Хвърчащо парченце хартия…? Невъзможно бе да се определи с точност от такова разстояние.

— Видях го — отвърнах.

Слязохме от конете и се запътихме към Рандъм, който до този момент бе стоял наведен върху най-дясната част от фигурата, оглеждайки внимателно потъмнялото място.

— Ганелон забеляза нещо към центъра — казах аз.

Рандъм кимна.

— И аз го видях — потвърди той. — Опитвах се да определя възможно най-добрия начин, по който да се добера до него, за да го огледам по-отблизо. Не ми харесва идеята да вървя през един повреден Лабиринт. От друга страна се чудех на какво бих се изложил, ако се опитам да премина през почернялото място. Ти как мислиш?

— Да преминеш през каквото там е останало от Лабиринта би отнело доста време — отвърнах аз, — ако има противодействие равно на онова, което съществува у дома. Освен това ни учеха, че е смъртоносно да се отклоняваш от него, а в конкретната ситуация ще бъда принуден да се отклоня, когато стигна до петното. От друга страна, както ти казваш, ако стъпя на петното, бих могъл да вдигна на крак враговете ни. Така че…

— Така че никой от вас няма да го прави — прекъсна ме Ганелон. — Аз ще го направя.

Тогава, без да дочака отговора ни, той се засили, скочи върху потъмнялата част, прекоси я тичешком към центъра, спря толкова, колкото да вдигне някакъв малък предмет, обърна се и се втурна назад.

Няколко мига по-късно стоеше пред нас.

— Това, което направи, беше много опасно — каза му Рандъм.

Ганелон кимна.

— Но вие двамата и досега щяхте да го обсъждате, ако не го бях направил. — Той вдигна ръката си и я протегна към нас. — А сега, какво ще правите с това?

Държеше кинжал. Нанизано върху него, стоеше зацапано правоъгълно картонче. Взех ги от ръцете му.

— Прилича на Фигура — отбеляза Рандъм.

— Да.

Измъкнах картончето, позагладих измачканите места. Мъжът, който видях върху него, ми беше полупознат — което всъщност означаваше, че е и полунепознат. Русоляв, права коса, леко изострени черти, едва забележима усмивка, някак пренебрежителна.

— Не го познавам — казах аз.

— Дай и аз да го видя.

Рандъм взе картата от ръцете ми и смръщи вежди.