«Оръжията на Авалон»

Роджър Зелазни

Оръжията на Авалон

I

Застанах на плажа, казах: "Сбогом, „Бътерфлай“ и лодката бавно се завъртя, след което се насочи към открито море. Щеше да се върне сама до фара на Кабра, защото той се намираше близо до Сенките.

Обърнах се и загледах черната линия на дърветата отсреща, с пълното съзнание, че ми предстои дълъг път. Тръгнах натам и започнах да правя необходимите донагласяния в движение. Над смълчаната гора тегнеше предутринен мраз и това беше добре.

Тежах с около двайсет и пет килограма по-малко от обичайното за мен и все още от време на време виждах двойно, ала състоянието ми продължаваше да се подобрява. Бях избягал от тъмниците на Амбър и донякъде се бях възстановил с помощта на лудия Дуоркин и пияницата Джопин, в същия ред. Сега трябваше да намеря мястото, наподобяващо един друг свят — свят, който вече не съществуваше. Открих пътеката. Тръгнах по нея.

След известно време спрях при дървото с хралупата, което трябваше да е там. Бръкнах вътре, измъкнах моят посребрен меч и го закопчах на кръста си. Нямаше значение, че той бе останал някъде в Амбър. Сега беше тук, защото гората, през която вървях се намираше в Сенките.

Продължих напред още няколко часа, а невидимото слънце се издигаше зад лявото ми рамо. После си починах малко и пак тръгнах. Хубаво бе да виждам листата, скалите, пъновете, раззеленените дървета, тревата, тъмната пръст. Чудесно бе да вдишвам всички леки аромати на живата природа, да чувам нейното жужене, бръмчене, чуруликане. Господи! Колко скъпи ми бяха очите! Да бъдат с мен отново, след почти четири години мрак, беше нещо, за което не ми стигаха думи. И да се разхождам свободно…

Не спирах да вървя, а дрипавият ми плащ се вееше от утринния ветрец. Сигурно изглеждах над петдесетгодишен, с набръчкано лице, отпусната фигура, мършав. Кой би видял в мен онова, което бях?

Колкото и да вървях в Сенките, устремен към определено място, така и не го достигнах. Навярно влагах излишна сантименталност. Ето какво се случи…

Край пътя попаднах на седем мъже и шестима от тях бяха мъртви, разпръснати в различни пози след кървава сеч. Седмият седеше в полунадигнато положение, облегнал гръб върху обраслия с мъх ствол на стар дъб. Той бе отпуснал голия меч върху коленете си, а на десния му хълбок зееше страшна рана, от която още течеше кръв. За разлика от някои сред мъртъвците, не носеше доспехи. Сивите му очи бяха отворени и гледаха със стъклен поглед. Кокалчетата на ръцете му бяха ожулени, а дишането — тежко. Мъжът наблюдаваше изпод рунтавите си вежди как враните кълват очите на труповете. Нямаше вид да ме е забелязал.

Вдигнах качулката на плаща си и наведох глава, за да не се вижда лицето ми. После се приближих.

Някога го бях познавал или поне познавах човек, който много приличаше на него.

Той сграбчи меча и върхът му се насочи към мен, докато пристъпвах към него.

— Аз съм приятел — казах му. — Искате ли малко вода?

Мъжът се поколеба за момент, после кимна.

— Да.

Отворих манерката си и му я подадох.

Той отпи, закашля се, пийна още малко.

— Благодаря ви, сър — върна ми човекът манерката. — Жалко само, че не е пълна с нещо по-силно. Проклета да е тази рана!

— Имам и нещо по-силно. Стига да сте сигурен, че ще можете да го понесете.

Раненият протегна ръка, аз отпуших една плоска бутилчица и му я подадох. Този път кашля поне двайсет секунди, след глътката от острото питие на Джопин.

После лявата страна на устата му се усмихна и той леко ми намигна.

— Така е много по-добре — заяви. — Имате ли нещо против да капна малко върху хълбока си? Мразя да хабя хубаво уиски, но…

— Използвайте го всичкото, ако е необходимо. Ала като гледам, ръката ви доста трепери. Може би ще е по-добре аз да го сипя.

Мъжът кимна и разгърна коженото си яке. Разрязах ризата с моя кинжал и открих раната. Тя изглеждаше ужасно — дълбока, пронизала цялото тяло, на няколко сантиметра над края на бедрото му. Имаше и други, по-леки наранявания по ръцете, гърдите и раменете.

От голямата рана продължаваше да блика кръв и аз леко я попих, след което почистих наоколо с носната си кърпа.

— Сега стиснете зъби и гледайте настрани — поръчах и излях част от уискито.

Цялото му тяло подскочи в силен спазъм, който после се успокои до треперене. Но мъжът не извика. Не бях и мислил, че ще го направи. Сгънах кърпата и я притиснах върху раната. Завързах я там с дълга ивица плат, отпорена от края на плаща ми.

— Искате ли пак да пийнете? — попитах.

— Само вода — рече мъжът. — А после, страхувам се, ще трябва да поспя.

Той пи, след което главата му заклюма напред, докато се опря в гърдите. Човекът заспа, а аз му направих възглавница и го покрих с плащовете на мъртъвците наоколо.

Тогава седнах до него и загледах красивите черни птици.

Не ме беше познал. Нищо чудно. Ако му бях разкрил кой съм, сигурно щеше да ме познае. Предположих, че всъщност никога не сме се срещали, този ранен мъж и аз. Но в един по-особен смисъл, ние се познавахме.

Бях тръгнал сред Сенките в търсене на определено място, едно много специално място. То бе унищожено веднъж, но аз разполагах със силата да го възкреся, защото Амбър хвърля безкрайно много сенки. Децата на Амбър могат да се движат сред тях и такова беше моето наследство. Ако желаете, можете да ги наречете паралелни светове, алтернативни вселени, дори измислици на побъркан. Аз им викам сенки, както и всички останали, които притежават способността да се движат сред тях. Ние си избираме някоя възможност и вървим, докато я достигнем. Така, в известен смисъл, я създаваме. Нека оставим този въпрос дотук засега.

Целта на моето плаване и на пътуването ми по суша сега беше Авалон.

Преди векове живеех там. Това е една дълга, заплетена, славна и болезнена история, която може да опиша по-късно, ако живея достатъчно дълго, за да довърша този разказ.

Тъкмо вече се приближавах към моя Авалон, когато се натъкнах на ранения рицар и шестимата мъртъвци. Ако бях избрал да продължа, можеше да стигна до място, където шестимата да лежат мъртви, а той да е останал непокътнат… или рицарят да лежи мъртъв, а те да се смеят до него. Някой би могъл да каже, че това всъщност няма значение, щом като всички тези неща са възможни и следователно съществуват някъде из Сенките.

Всеки от моите братя и сестри — с изключение може би на Жерар и Бенедикт — дори не би хвърлил втори поглед. Аз, обаче, бях станал доста мекосърдечен. Не винаги съм бил такъв, ала изглежда сянката Земя, където бях прекарал толкова много години, ме бе поразмекнала малко, а сигурно и затварянето ми в тъмниците на Амбър ми бе припомнило какво представлява човешкото страдание. Не знам. Знам само, че не можех да подмина тежко ранен човек, който при това толкова приличаше на моя едновремешен приятел. Навярно ако прошепнех името си в ухото на този мъж, щях да получа в отговор само проклятия и ругатни.

Добре тогава. Оставам да се отплатя поне дотолкова: вдигам го на крака, след което продължавам по пътя си. Няма да има вреда, а дори може да помогна малко.

Седях там, гледах го и след няколко часа той се събуди.

— Добро утро — обадих се аз, докато развинтвах капачката на манерката си. — Искате ли вода?

— Благодаря — протегна ръка мъжът.

Наблюдавах го как пие и когато ми върна манерката, каза:

— Извинявайте, че не се представих. Държах се невъзпитано…

— Аз ви познавам. Наричайте ме Кори.

Той ме погледна, сякаш щеше да попита: „Кори кой?“, но размисли и само кимна.

— Чудесно, сър Кори — понижи ме той. — Бих искал да ви благодаря.

— Вече ми благодарихте с факта, че изглеждате по-добре. Искате ли да хапнете нещо?

— Да, благодаря.

— Имам тук малко сушено месо и хляб, който можеше да е и по-пресен — казах. — А ето и една буца сирене. Изяжте всичко, ако желаете.

Подадох му продуктите и той ги изгълта.

— Ами вие, сър Кори? — попита той.