«Омайване»

Лоис Макмастър Бюджолд

Омайване

1.

Фаун стигна до кладенеца малко преди пладне. Станцията беше нещо средно между ферма и странноприемница. Няколко дървени постройки и очакваният кладенец в средата. За да се разсеят всички съмнения, някой беше заковал рисунка на кладенеца на един стълб. Отдолу имаше табло с продуктите, които продаваше фермата, и съответните цени. Всички имаха нарисувани картинки и кръгчета за монети, за хората, които не могат да четат. Фаун можеше. Освен това смяташе добре. Майка й я беше научила, покрай множеството домакински умения. „Като съм толкова умна, как успях да се накисна така?“

Стисна зъби и опипа джоба на полата за кесията си. Нямаше много пари, но можеше да си купи хляб. Нямаше да е зле. Сутринта се бе опитала да хапне от изсушеното овнешко, което носеше, и й беше призляло, пак. Трябваше да преодолее ужасната отпадналост, иначе никога нямаше да стигне до Гласфордж. Огледа празния двор и видя камбаната — въжето се развяваше отпуснато. В далечината десетина души жънеха нива на огрян от слънцето склон. Фаун колебливо се приближи към кухненската врата и почука.

Раираната котка, която лежеше на прага, я изгледа, но не помръдна. Спокойствието й и добрият вид на къщата възвърнаха увереността на Фаун и тя не се притесни от жената, която отвори.

— Кажи, дете?

„Не съм дете, просто съм ниска“. Все пак като се имаха предвид бръчките около очите на жената, Фаун сигурно наистина й изглеждаше като дете.

— Продавате ли хляб?

— Да, разбира се. Влез.

Единият ъгъл на широкото помещение беше пълен с кухненска посуда, висяща на железни куки. Миришеше на шунка, боб, пресен хляб и зеленчуци. Несъмнено жената приготвяше обяд за жътварите. Вдигна една торба от страничната маса и извади няколко самуна, беше ги опекла в ранни зори. Въпреки гаденето устата на Фаун се напълни със слюнка и тя си избра един хляб с мед и ядки от цикория. Плати го с една от монетите си и излезе. Жената я последва.