«Буря се надига»

Робърт Джордан, Брандън Сандърсън

Буря се надига

На Марая Саймънс и Алън Романчук, без които тази книга нямаше да е възможна.

Гарвани и врани. Плъхове. Мъгли и облаци. Гадини и развала. Странни събития и чудати явления. Обичайното е изкривено и необичайно. Чудеса!

Мъртвите стават и тръгват, и някои ги виждат. Други — не, ала все повече и повече всички ние се боим от нощта.

Това са дните ни. Валят над нас под мъртво небе, съкрушават ни с яростта си, докато всички вкупом не въззовем: „Нека започне!“

Дневник на Незнайния схолар,

вписано за Празненството на Фрея, 1000 г. НЕ

Предговор

В един ноемврийски ден на 2007 г. получих телефонно обаждане, което щеше да промени живота ми завинаги. Хариет Макдугъл, съпруга и редактор на покойния Робърт Джордан, ме попита дали бих приел да довърша последната книга от „Колелото на времето“.

За онези, които не знаят, че г-н Джордан е починал, съобщавам новината с прискърбие. Помня как се почувствах, когато — докато преглеждах разсеяно интернет на 16 септември 2007 г. — разбрах, че е умрял. Бях потресен, стъписан и обезсърчен. Този чудесен човек, мой герой в писателската ми кариера, си бе отишъл. Светът изведнъж стана друг.

За първи път взех в ръцете си „Окото на света“ през 1990 г., когато като пристрастен към фентъзито юноша посетих близката книжарница. Моментално станах неин почитател и зачаках нетърпеливо „Великият лов“. През годините съм чел книгите многократно, често пъти съм препрочитал цялата поредица, щом излезеше нова книга. С времето реших, че искам да стана писател на фентъзи — повлиян, до голяма степен, от любовта си към „Колелото на времето“. При все това изобщо не бях си помислял, че един ден ще ми се обади Хариет. Изненада ме напълно. Не бях молил, не се бях кандидатирал, нито смеех да си пожелая такава възможност — въпреки че когато поканата дойде, отговорът ми бе незабавен. Обичам тази поредица като никоя друга, а героите ги чувствам като стари, скъпи приятели от детството ми.

Не мога да заменя Робърт Джордан. Никой не би могъл да напише тази книга толкова добре, колкото щеше да може той. Това е ясно. За щастие, той остави много бележки, общи наброски, изцяло завършени сцени и продиктува обяснения на жена си и на свои помощници. Преди кончината си помоли Хариет да намери някой, който да довърши поредицата за почитателите му. Обичаше всички вас и прекара последните недели от живота си в диктуване на събития за последния том. Трябваше да се нарече „Спомен за светлина“.

И ето ни тук, осемнайсет месеца по-късно. Г-н Джордан обеща последната книга да бъде голяма. Но ръкописът скоро нарасна до невъзможно огромни размери. Щеше да стане три пъти по-голям от обичайния размер на една книга от „Колелото на времето“ и Хариет и „Тор“ взеха решение „Спомен за светлина“ да се раздели на три части. Имаше няколко чудесни кулминационни момента, които да предложат цялостен и завършен сюжет във всяка третина. Бихте могли да мислите за „Буря се надига“ и следващите две като за трите тома на „Спомен за светлина“ или като за последните три книги от „Колелото на времето“. И едното, и другото ще е вярно.

Колкото до писането, стигнал съм до средата на втората третина. Работим толкова бързо, колкото е благоразумно, и не искаме да ви караме да чакате твърде дълго, за да получите финала, обещан на всички ни преди близо двайсет години. (Г-н Джордан всъщност написа лично този финал, преди да почине, и аз го прочетох. И е фантастичен.) Не съм се опитвал да подражавам на стила на г-н Джордан. Вместо това приспособих своя стил, за да е подходящ за „Колелото на времето“. Главната ми цел бе да остана верен на духа на героите. Фабулата до голяма степен е на Робърт Джордан, макар много от думите да са мои. Представете си тази книга като продукт на нов режисьор, който работи над някои от сцените на филм, като запазва същите актьори и сценарий.

Но това е голям проект и ще отнеме време за довършването му. Моля ви за търпение, докато през следващите няколко години усъвършенстваме този разказ. Държим в ръцете си завършека на най-големия фентъзи епос на нашето време и възнамерявам да се постарая той да бъде направен добре. Възнамерявам да остана верен на желанията и бележките на г-н Джордан. Писателската ми почтеност и любовта ми към тези книги няма да ми позволят да направя нищо по-малко. Накрая, нека настоящите думи останат като най-добрия аргумент за това, което вършим.

Това не е моя книга. Това е книга на Робърт Джордан и в по-малка степен е ваша книга.

Благодаря ви за четенето.

Брандън Сандърсън

Юни, 2009 г.

(обратно)

Пролог

Какво означава бурята

Реналд Фанвар седеше на чардака на стола от черен дъб, който преди две години му беше направил внук му. Гледаше на север.

Към черните и сребристи облаци.

Никога не беше виждал такива облаци. Загърнали бяха целия хоризонт, високо в небето. Не бяха сиви. Бяха черни и сребристи. Тъмни гръмоносни кълба, черни като зимник посред нощ. Пронизани от изумително сребриста светлина, проблясъци на мълнии, които не издаваха никакъв звук.

Въздухът беше натегнат. Натегнат от мириса на прах и на пръст. На сухи листа и на дъжд, който отказваше да завали. Пролетта бе дошла. А посевите му така и не растяха. Един стрък не беше посмял да поникне от земята.

Стана бавно от стола — дървото изскърца и столът тихо се люшна зад него — и пристъпи до края на чардака. Засмука лулата, макар да беше загаснала. Не можеше да се занимава да я разпалва точно сега. Тези облаци го изумяваха. Бяха толкова черни. Като дима от огън по стърнище, само дето никой дим от запалено стърнище не се вдига толкова високо във въздуха. А как да си обясни сребристите облаци? Издуваха се между черните като петна излъскана стомана, блеснали изпод налепа сажди по метал.

Потърка брадичка и огледа двора. Ниска варосана ограда побираше парче трева и шубрак. Храстите бяха изсъхнали до един. Не бяха издържали зимата. Трябваше да ги оскубе скоро. А тревата… е, тревата си беше още просто зимна слама. И бурени даже не бяха поникнали още.

Внезапен гръм го разтърси. Чист, рязък, като грохот на метал в метал. Изтрещя в прозорците на къщата, разтресе дъските на чардака, завибрира сякаш чак в костите му.

Той подскочи стъписан и се дръпна назад. Тоя беше ударил близо — може би в имота му. Зачовърка го да иде да огледа. Огън от мълния можеше да унищожи човек, да му изгори земята. Тук горе в Пограничните земи толкова много неща можеше да послужат за разпалка — суха трева, сухо дърво, сухо зърно.

Но облаците все още бяха далече. Този гръм не можеше да е ударил в имота му. Сребристите и черни кълба вряха и кипяха, изпиваха се и се поглъщаха.

Притвори очи да се успокои и си пое дълбоко дъх. Дали не си беше въобразил гърма? Дали дъската не му хлопаше вече, както все се шегуваше Гафин? Отвори очи.

А облаците бяха току над къщата му.

Все едно се бяха изтърколили напред изведнъж, решили да ударят, докато не ги гледа. Завладели бяха вече цялото небе и се разстилаха във всички посоки, огромни и смазващи. Почти усещаше тежестта им, затиснала въздуха около него. Пое дъх — въздухът внезапно бе натежал от влага, — по челото му избиха капчици пот.

Облаците кипяха, тъмни черни и сребристи валма, разтърсвани от бели мълнии. Изведнъж извряха надолу като фунията на прашна вихрушка, понесоха се право към него. Той извика и вдигна ръка като заслепен от могъща ярка светлина. Тази чернота. Тази безкрайна, поглъщаща чернота. Щеше да го вземе. Знаеше го.

А облаците изчезнаха.

Лулата му тупна на дъските на чардака, пръсна изгорелия табак по стъпалата. Не беше усетил, че я е изтървал. Поколеба се, загледан в празното синьо небе и разбрал, че се е свил от страх пред нищо.

Облаците отново бяха далече на хоризонта, на четирийсет левги поне. Гърмът им отекваше тихо.