«Преродения дракон»

Робърт Джордан

Преродения дракон

Глава 1

Очакване

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век Век, чието идване предстои, и Век отдавна минал, в Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Из дълги долини повя вятърът, долини синкави от утринната мъгла, увиснала във въздуха, къде осеяни с иглолистни дървеса, къде оголени, по места, по които скоро щяха да поникнат треви и диви цветя. Виеше през полузаровени руини и рухнали паметници, забравени като онези, що ги бяха издигнали. Застена в проходите отколешни процепи сред върхове, покрити с шапки сняг, който нивга не се топеше. Тлъсти облаци се скупчваха по планинските върхове и снегът и белите им валма ставаха едно цяло.

В низините зимата си отиваше или си бе отишла, но тук вее още се държеше, прошарила планинските склонове с бели петна. Само вечнозелените дървета се загръщаха в листа и иглички. Всички други клонаци стърчаха оголени, кафяви и сивкави над скалите и все още неразрохналата се пръст. Нямаше звук освен стържещия над снежните преспи и камъка устрем на вятъра. Земята сякаш чакаше. Очакваше да изригне нещо.

Възседнал коня си и сврян сред гъсталака, Перин Айбара потръпна и придърпа подшитото с кожа наметало около тялото си, колкото му позволяваше дългият лък в едната ръка и голямата секира с форма на полумесец на колана му. Добра беше секирата, от хладна стомана; самият Перин беше раздухвал огъня в деня, в който майстор Люхан я бе изковал. Вятърът проникваше през наметалото, дърпаше гуглата от рошавите му къдрици и го пронизваше през дебелото палто; той размърда пръстите на краката си в ботушите, за да ги стопли, и помръдна върху седлото, но не мислеше за студа. Измери с поглед петимата си спътници и се зачуди дали н те го усещат. Не чакането, заради което бяха изпратени тук. Нещо друго.

Стъпко, конят му, също се размърда и отметна глава. Беше нарекъл така сиво-кафявия жребец заради бързата му стъпка. Стъпко като че ли долавяше раздразнението и нетърпението на ездача си „Омръзна ми цялото това очакване, цялото това седене, докато Моарейн ни държи стиснати като в клещи. Светлината да изгори дано Айез Седай! Кога ли ще свърши всичко това?“

Неволно подуши вятъра. Преобладаваше конска миризма, миризма на хора и човешка пот. Заек е пробягал през тези дървета съвсем наскоро, страх бе изпълнил бягството му, но подгонилата го лисица не го беше убила тук. „Току-виж ми се запушил носът от този вятър.“ Дори му се дощя да стане така. „И ако стане, няма да позволя на Моарейн да направи нищо.“

Някъде в дъното на мозъка си усети гъделичкане. Отказа да си го признае и не спомена нищо на спътниците си.

Другите петима седяха на седлата си, стиснали в готовност късите си лъкове, с очи, претърсващи небето, както и осеяните с рехава гора склонове надолу. Не изглеждаха смутени от вятъра, развяващ плащовете им като пряпорци. Дръжка на двуръчен меч стърчеше над рамото на всеки през процеп в плаща. Голите им глави, обръснати, с изключение на дългите опашки на теметата, караха Перин да изпитва още повече студ. За тях това време вече беше почти пролетно. Всичката мекота бе изчукана от тях з някаква по-яка ковачница от онази, която той помнеше. Бяха шиенарци, от Граничните земи горе на север, чак при Великата Погибел, където набезите на тролоци можеха да ги споходят всяка нощ и където дори търговците и стопаните трябваше да носят меч или лък на път. А тези мъже не бяха стопани. Бяха войници по рождение.

Понякога се удивляваше как така му отстъпват и следват водачеството му. Сякаш си мислеха, че има някакво специално право, че притежава някакво знание, недостъпно за тях. „А може би са просто мои приятели“ — помисли си той тъжно. Не бяха с неговия ръст, нито толкова широкоплещи — годините чиракуване като ковач го бяха дарили с рамене и мускули два пъти по-големи от тези на повечето мъже — но той вече беше започнал да се бръсне всеки ден, за да сложи край на закачките им за младостта му. Приятелски закачки, но вее пак закачки. Не искаше да започнат отново, като им сподели какво е усетил.

Сепна се и си напомни, че той самият също трябва да наблюдава. Взря се към долината, извиваща се на запад и надолу и уширяваща се в далечината — земята бе осеяна с широки ивици сняг, останки от зимата. Дървета все още дращеха нагоре към небето със сухите си зимни клони, но имаше достатъчно вечнозелени — бор и клек, елак и планински чемшир — които стърчаха по склоновете и в руслото на долината, предлагайки достатъчно прикритие за всеки, които знае как да го използва. Но никой не би дошъл тук без някаква специална задача. Всички рудници се намираха далече на юг и дори още по-далече на север, а и повечето хора смятаха, че е лошо да е озовеш сред Мъгливите планини, и малцина навлизаха в тях, без лото да ги сполети. Очите на Перин проблеснаха като лъскано злато.

Гъделичкането се превърна в сърбеж. „Не!“

Можеше да избута сърбежа настрана, но усещането за нещо предстоящо нямаше да си иде. Като полюшване на вълна край речен бряг. Сякаш всичко се полюшваше. Той се зачуди дали нещо неприятно не се е снишило сред обкръжаващите ги върхари. Може би имаше някакъв начин да се разбере. В такива места, рядко посещавани от хора, почти винаги се срещаха вълци. Пречупи мисълта, преди тя да се укрепи в съзнанието му. „По-добре да се чудя. По-добре от това.“ Броят им не беше голям, но си имаха съгледвачи. Ако имаше нещо, съгледвачите щяха да го забележат. „Това си е моята ковачница; аз ще се погрижа за нея, а другите да гледат своите.“

Виж, взорът му беше по-остър от този на другите, затова пръв забеляза ездача, идещ откъм Тарабон. Но дори за него ездачът не беше нещо повече от петно ярки цветове, лъкатушещо през дървесата в далечината, ту видимо, ту скрито. Пъстър кон, прецени той. „И преди отредения срок!“ Отвори уста да го каже — щеше да е жена, всеки ездач досега се беше оказвал жена, — когато Масема изведнъж промърмори: — Гарван! Като проклятие.

Главата на Перин се стрелна нагоре. Голяма черна птица кръжеше над горските върхари, няма и на стотина крачки от тях. Плячката й можеше да е някой леш в снега или някое дребно животно, но Перин не можеше да рискува. Птицата като че ли не ги забеляза, но приближаващият се към тях ездач скоро щеше да се окаже в полезрението й. Вдигна лъка, изпъна го — перата на стрелата докоснаха бузата и ухото му — и пусна тетивата в едно плавно движение. Смътно долови звъна на лъковете край себе си — цялото му внимание бе съсредоточено върху черната птица.

Тя се преметна във въздуха и започна да пада сред облак черни като нощ пера. Други две стрели пронизаха небето точно там, където се рееше до преди миг. С полуизпънати лъкове шиенарците заоглеждаха небето да видят дали си има другар.

— Дали е длъжна да донася — попита тихо Перин, — или… той вижда това, което вижда тази твар? — Въпросът му не бе насочен към никого, но Раган, най-младият от шиенарците, само десетина години по-голям от него, му отвърна, докато нагласяше втора стрела на късия си лък.

— Обикновено на някой Получовек донасят. — В Граничните земи се въдеха огромни ята гарвани и там никой дори н не смееш да си помисли, че някой гарван може да е просто птица. — О, Светлина, ако Сърцезъбия виждаше това, което виждат гарваните, всички щяхме да сме мъртви още преди да стигнем планините. — Гласът му прозвуча спокойно — това бе ежедневие за всеки шиенарски войн.

Перин потръпна, не от студ, и нещо в тила му изръмжа в предизвикателство срещу смъртта. Сърцезъбия. Различни имена в различните земи — Душегуб и Сърцетровител, Гробовладелец и Властелин на Здрача — и навсякъде Баща на лъжите или просто Тъмния, все за да се избегне произнасянето на истинското му име, за да не се привлече вниманието му. Тъмния често използваше гарвани и врани, и плъхове в градовете. Перин измъкна нова стрела с широк връх от колчана на бедрото си.

— Дебел е като кол — каза с възхищение Раган, загледан в лъка на Перин. — Но стреля. Не искам и да си помисля какво може да направи на човек, дори и в броня. — Сега шиенарците бяха облечени само в леки плетени ризници под простоватите си камизоли, но обикновено се сражаваха в тежка броня, както мъжете, — така и конете им.

— Твърде дълъг е за стрелба от кон — изсумтя Масема. Триъгълният белег върху мургавата му буза още повече изкриви презрителната му усмивка. — Една добра гръдна броня ще спре куп стрели, освен отблизо, а ако първият ти изстрел не улучи, човекът, по който стреляш, ще те изкорми.

— Така е, Масема. — Раган се отпусна, щом се увери, че небето е чисто. Гарванът, изглежда, беше самичък. — Но с този лък от Две реки да ти кажа, че на човек не му се налага да е много близко.