«Орки»

Стен Никълс

Орки

Посвещава се

на Мариане Гей и Ник Филтър,

задето бяха щастливи

и ме вдъхновяваха с любовта си.

Благодарности

Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация.

Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването.

(обратно)

Пазителят на светкавицата

Ей, оркското войнство, да вдигнем врява,

да вдигнем врява и глъчка сега.

Когато от странство се връщаме с плячка,

с богатства несметни да смаем света.

Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни,

кажете ни сбогом, къщовници, с песни.

Кръвта ни за сеч и разплата жадува,

а мечът погибел да сее бленува.

Да палим, да грабим, накрая да режем

главите от шиите, от пояс кесиите.

Врага в битка страшна без жал да затрием,

връз гроба му бъчва със ейл да изпием.

Над бряг непознат стройна кула стърчеше,

в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше.

Имотец прибрахме, злодейства пиляхме,

живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме.

Селяк с тумбак сладка щерка таеше,

с нож го ръчнахме, после дълго врещеше.

Щом секна да кряка, златцето издаде,

щерката търти да бяга, жената турнахме на клада.

Да вдигнеме халби, ей оркското войнство,

до дъно да пием тръпчивия ейл.

Вразите лишихме от чест и достойнство,

триумф и богатства славят орка дебел.

Стара оркска маршова песен

1.

Земята около Страк бе осеяна с трупове.

Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват.

Всичко това изпълваше душата му с радост.

Пристъпи напред, подхлъзна се и едва не падна и само инстинктът го накара да вдигне меча и да посрещне първия удар. От сблъсъка се разтърси цялото му тяло. Той отстъпи назад, приведе се и отново се втурна в атака, промушвайки се под защитата на противника си. Заби острието на меча в корема му. Дръпна го рязко нагоре, влагайки цялата си сила, докато то не опря в долната част на гръдната клетка, а през раната се заточиха кървави вътрешности. Съществото падна на колене, със застинало от ужас изражение.

Но Страк нямаше време да се наслаждава на победата. Вторият нападател се нахвърли върху него, размахвайки грамаден двуостър меч, чието острие профуча на косъм от главата му. Този действаше по-предпазливо, след като бе присъствал на кончината на своя другар. Страк премина в отбрана, заплитайки меча на противника в сложна игра от удари и контраудари. Двамата подскачаха напред-назад, мушкаха и отбиваха, следвайки ритъма на някакъв бавен и тромав танц, докато ботушите им търсеха опора между телата на ранените и убитите.

Оръжието на Страк бе по-подходящо за фехтовка. Тежкият дълъг меч на противника му бе неудобен за близък бой. Пригоден за посичане, той трябваше да се вдига и завърта с голям мах. След няколко подобни удара съществото започна да се задъхва, издишвайки облаци пара. Страк продължи да го тормози от разстояние, изчаквайки своя шанс.

Завладян от отчаяние, неговият противник се втурна в атака, замахвайки да го посече с вертикален удар. Не уцели, но се приближи достатъчно и когато вдигаше отново ръце за повторен мах, остави гърдите си открити. Острието на Страк намери чевръсто сърцето му, обагряйки нагръдника му с алени петна. Съществото подгъна крака и изчезна някъде сред мелето от блъскащи се фигури.

Страк погледна надолу по склона, към равнината в подножието на хълма, където неговите Върколаци все още бяха въвлечени в битката.

След това си пое дъх и отново се върна в касапницата.

Койла вдигна глава и съгледа Страк на хълма над тях, недалеч от стените на поселището, да сече наляво и надясно, обграден от плътна стена защитници.

Тя изруга гръмогласно проклетата му нетърпеливост.

Но за момента водачът им трябваше да се грижи сам за себе си. Дружината бе срещнала твърде сериозен отпор, за да може да му се притече на помощ.

Тук, във врящото гърне на главната битка, кървавото меле я обграждаше от всички страни. Обезумялата тълпа войници, повечето от тях на коне, бе превърнала в розово жълтеникава каша нивата, в която се бяха срещнали. Из въздуха ехтяха свирепи викове, сладникавият мирис на смърт дразнеше ноздрите й.

Около трийсетина на брой, подредени в стегната, клиновидна формация, Върколаците продължаваха да си пробиват път през плътната маса от защитници като някакво гигантско, снабдено с множество жила насекомо. Заела позиция съвсем близо до острието на «клина», Койла им помагаше да разчистват пътя си, като размахваше в широка дъга меча си и посичаше всеки враг, който се изпречваше на пътя й.

Пред очите й се нижеха ужасяващи картини. Твърде бързо, за да може да ги осмисли. Защитник със стърчаща от рамото брадва; един от нейните, закрил с окървавени ръце лицето си; друг надал беззвучен вик, размахвайки чуканчето на посечената си ръка; трети, пак Върколак, с огромна дупка, зейнала в гърдите; обезглавено тяло с бликнал от шията фонтан кръв. Лице, насечено на ивици от собственото й острие.

Сякаш цяла вечност по-късно Върколаците достигнаха подножието на хълма и започнаха да го изкачват, пробивайки си път през вражеските редици.

Едно кратко затишие даде възможност на Страк да провери докъде са напреднали неговите воини. Бяха някъде по средата на склона, вкопчени в яростна сеч с врага.

Той им обърна гръб и огледа солидните дървени стени на крепостта на върха. Имаше още доста път до тежките порти и немалко противници за избиване. А същевременно редиците на съратниците му сякаш се топяха.

Страк напълни гърдите си с леден въздух и усети как се изпълва с живот насред това зловещо царство на смъртта.

Най-сетне, задъхана, Койла се изравни с него.

— Ама и вие сте едни бързаци — бе сухият му коментар. — Вече си мислех, че ще щурмувам крепостта сам.

Тя посочи мелето зад тях.

— Тия доста се постараха да ни задържат.

Двамата си размениха почти налудничави усмивки.

«И нея я е обхванало кръвожадно настроение — отбеляза той. — Това е добре.»

Алфрей, пазачът на знамето на Върколаците, застана до тях и заби дръжката в полузамръзналата земя. Двайсетина от воините на дружината побързаха да образуват кръг около него. Алфрей забеляза, че на главата на един от оръженосците е зейнала зловеща рана, извади бинт от пояса си и се зае да попива кръвта.

Стотниците Хаскеер и Джъп си проправиха път през оределия строй. Както обикновено, първият имаше мрачен вид, а лицето на втория оставаше непроницаемо.

— Поразходихте ли се? — сдъвка ги саркастично Страк.

Джъп игнорира откритата подигравка и попита хрипливо:

— Сега какво ще правим, капитане?

— А ти как мислиш, дребосък? Че ще спрем, да си наберем цветя? — Страк втренчи яден поглед в своя заместник. — Качваме се горе и довършваме започнатото.

— Как?

Койла оглеждаше сивото небе, засенчила очите си с ръка.

— С фронтална атака — ето как — отвърна Страк. — Да имаш по-добър план?

— Не. Но хълмът пред нас е съвсем открит. Ще дадем много жертви.

— Сякаш досега не сме давали. — Капитанът се изплю, пропускайки на косъм краката на стотника. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, можем да се посъветваме с нашия стратег. Койла, какво смяташ?

— Какво? — Тя продължаваше да разглежда облаците.