«Наградата»

Дейвид Бар Къртли

Наградата

Джулиан Серрато бе най-великия престъпен ум на двайсет и първи век и беше напълно естествено, че службите искаха да го заловят на всяка цена. От дирекцията желаеха това да бъде осъществено от мен, а аз вече имах изготвен план.

Девойката в адресното бюро на болницата беше стеснителна и с добър външен вид. Тя смутено сведе поглед върху регистрационната бланка. Какви дълги мигли имаше това момиче…!

Подадох й жетона си.

— Агент Чайлд — представих й се и кимвайки към колегата си добавих: — Този е агент Бонер.

Човекът, с който работехме заедно бе здрав мъжага, доста грубоват и с неловки движения. Той рязко подхвърли:

— Трябва да огледаме Ребека Кортингтън.

— Сега ще повикам доктора — обеща девойката.

Обвита в бели завивки, Ребека Кортингтън лежеше неподвижно на кревата. Светлите й коси бяха щателно сресани. Към ръката й с помощта на лейкопласт бе прикрепена игла, от която излизаше тръбичка, свързана с капкомер. Тази девойка беше поразително красива в здравия си сън.

Докторът провери показанията на приборите.

— Колко голяма е повредата на мозъка й — започна Бонер.

— Не идва на себе си — вече три години е в такова състояние.

— Четири — поправи го Бонер.

Докторът реши да не спори.

— Доколко е съхранена паметта й? — намесих се аз.

— Трудно е да се каже. Смятам, че помни всичко, увреждането е локално. Както бе казано, тя не идва на себе си, но…

— Би ни се искало да поговорим на четири очи — рекох аз.

Докторът затвори след себе си вратата на помещението.

— Какво мислиш? — въздъхна Бонер.

— Трябваше да го направим по-рано.