«Дюна»

Франк Хърбърт

Дюна

ПЪРВА ЧАСТ

ДЮН

„Началото е онова време, когато трябва да се положи най-усърдна грижа везните да са точни. Всяка сестра от «Бин Джезърит»¹ знае това. За да започнете изследването си върху житието на Муад’Диб¤, първом трябва да се постараете да определите точно времето, през което е живял: роден е в 57-та година на падишах-император Шедъм IV. И най-прилежно трябва да се потрудите, за да установите коя е истинската родина на Муад’Диб: планетата Аракис¤. Не се подвеждайте по обстоятелството, че е роден на Каладън¤ и че е прекарал там първите си петнадесет години, Аракис, планетата, известна като Дюн, става завинаги негова родина…“

Из „Справочник за Муад’Диб“ от принцеса Ирулан

Седмицата преди отпътуването им за Аракис, когато суетенето около последните приготовления бе стигнало почти до непоносимо безумство, някаква стара вещица дойде да посети майката на момчето Пол.

В замъка Каладън бе топла нощ и старинното грамадно каменно здание, което бе служило за дом на двадесет и шест поколения атреиди, имаше онзи злокобен вид, който придобиваше преди промяна на времето.

Преведоха старицата през страничния вход, по сводестата галерия покрай стаята на Пол и я допуснаха да надникне за миг и го огледа, както спеше в ложето си.

В сумрачната светлина на суспенсорната лампа¤, намалена и спусната почти до пода, събуденото от сън момче съзря на вратата очертанията на едра жена, застанала една крачка пред майка му. Старицата приличаше на вещица — с коса като сплъстена паяжина, прихлупила навъсеното й лице и с искрящи като елмази очи.

— Не е ли дребен за възрастта си, Джесика? — попита старицата. Гласът й хриптеше и гъгнеше като разстроен балисет¤.

Майката на Пол отвърна с мекия си контраалт:

— Известно е, че атреидите късно започват да растат на височина, ваша светост.

— Да, да. И аз така съм чувала — изхриптя старицата. — И все пак той е вече петнадесетгодишен.

— Да, ваша светост.

— Той е буден и ни слуша — рече старицата. — Лукав хитрушко — изкудкудяка тя. — Ала на кралската особа е потребно лукавство. И ако той наистина е Куизъц Хадерах¤… тогава…

Под балдахина на ложето си Пол едва-едва бе повдигнал клепачи. Двете блестящи като у птица елипси — очите на старицата — сякаш се уголемиха и засияха, щом се впиха в неговите.

— Приятни сънища, лукави хитрушко — рече старата жена. — Утре ще се нуждаеш от всички свои способности, за да се срещнеш с моя гом джабър¤.

И като избута майка му навън и хлопна силно вратата, тя изчезна.

Пол лежеше буден и се питаше: „Какво ли е това гом джабър?“

В цялата бъркотия през този период на промяна старицата бе най-необикновеното нещо, което бе виждал.

„Ваша светост!“

И как само наричаше майка му „Джесика“, сякаш бе най-обикновена слугиня, а не дама от „Бин Джезърит“, наложница на дук и майка на наследника му.

„Дали гом джабър не е нещо свързано с Аракис, което трябва да науча, преди да заминем за там?“ — питаше се той.

Повтори натъртено странните й думи: „Гом джабър… Куизъц Хадерах.“

Колко много неща трябваше да научи. Планетата Аракис ще е толкова по-различна от Каладън, че на Пол му се виеше свят от новите познания. Аракис — Дюн — Пустинната планета.

Туфир Хауът, бащиният му експерт по бойни изкуства, бе обяснил: техните смъртни врагове харконите бяха живели осемдесет години на Аракис, след което бяха получили планетата в ленно владение по договор с компанията „ЕМОП“¤, за да добиват гериатричната подправка мелиндж. Сега харконите си отиваха, за да бъдат сменени от династията на атреидите, които получаваха планетата в пълно феодално владение — безспорно победа за дук Лито. „Ала въпреки всичко, бе казал Хауът, това появяване на сцената крие огромна опасност, тъй като дук Лито е прочут сред Великите династии¤ на Ландсрада.“

„Прочутият човек пробужда завистта на «могъщите» бе казал Хауът.“

Аракис — Дюн — Пустинната планета.

Пол заспа и засънува някаква пещера в Аракийн¤, видя се плътно обкръжен от мълчаливи хора, които се движеха на бледата светлина на мъждукащи светлинни глобуси. Там бе тържествено и тихо като в катедрала — той се заслуша в тихия ромон на вода — кап-кап-кап.

И макар че продължаваше да сънува, съзнаваше, че при събуждането си щеше да си спомни съня. Той винаги си спомняше своите сънища-предвещания.

Сънят изчезна.

Полубуден, Пол почувствува топлината на ложето си — той размишляваше… размишляваше. Може би на раздяла не заслужаваше да се скърби за живота в замъка Каладън, без игри и другарчета-връстници. Неговият учител д-р Юи бе загатнал, че кастовата система¤ не се спазва толкова строго на Аракис. Планетата давала подслон на хора, населяващи периферията на пустинята, без каиди¤ и башари¤, които да ги командуват — това били волните хора на пясъците, наричали ги „свободн蓤 и изобщо не фигурирали в статистическите данни от имперските преброявания.

Аракис — Дюн — Пустинната планета.

Като почувствува собствената си напрегнатост, Пол реши да упражни един от уроците за владеене на духа и тялото, които неговата майка му бе преподавала. Три бързи вдишвания събуждаха реакциите: той се гмурна в поток от блуждаещи мисли… съсредоточаване на мисълта… разширяване на аортата… изключване механизма на хаотичното мислене… овладяване на съзнанието… обогатената кръв бързо оросява претоварените области… човек не получава само по инстинкт храна — безопасност — свобода… животинското съзнание не се разпростира отвъд даденото време, нито пък стига до убеждението, че жертвите му могат да изчезнат като видове… животното руши, а не създава… животинските удоволствия остават близо до сетивните нива и не достигат до нивата на възприятието… човекът се нуждае от опорна решетка, през която да вижда своята вселена… съзнателно да се насочва мисълта — ето това образува твоята решетка… телесна цялост в резултат на притока от кръв според най-задълбоченото опознаване на клетъчните потребности… всички тела (клетки) същества са преходни… трябва да се стремиш към непреходност в…

Урокът продължаваше да тече по неизброимите пътеки на блуждаещите мисли на Пол.

Когато зората докосна с жълта светлина перваза на прозореца му, той я усети през спуснатите си клепачи, повдигна ги, дочу наново започналата суматоха и припряност из замъка и видя познатите изрисувани греди на тавана на спалнята си.

Вратата откъм коридора се открехна и майка му надзърна в стаята — тъмно бронзовата й на цвят коса бе вързана високо с черна панделка, овалното й лице бе непроницаемо, а зелените й очи се взираха тържествено.

— Вече си буден — рече тя. — Наспа ли се добре?

— Да.

Пол оглеждаше високата й фигура и усети едва доловимото нервно напрежение в раменете й, докато му избираше дрехи от закачалката в дрешника. Друг вероятно не би забелязал напрежението, ала тя го бе обучавала в подхода „Бин Джезърит“¤ — в наблюдателност и към най-незначителните неща. Тя се обърна, в ръката си държеше полуофициално сако. Над малкото джобче се виждаше червеният ястребов гребен на атреидите.

— Облечи се по-бързо — каза тя. — Светата майка те очаква.

— Сънувах я веднъж — рече Пол. — Коя е тя?

— Моя учителка от училището „Бин Джезърит“. Сега е императорската жрица на истината. Пол, и… — тя се поколеба. — Трябва да й разкажеш за сънищата си.

— Ще й разкажа. Тя ли е причината да спечелим Аракис?

— Ние не сме спечелили Аракис — Джесика леко изтръска от праха чифт панталони и ги окачи заедно със сакото върху стойката за дрехи до кревата му. — Не карай светата майка да чака.

Пол се надигна и обви коленете си с ръце.

— Какво е това гом джабър?

Обучението, което бе получил от нея, отново му даде възможност да открие почти недоловимото й колебание — предателско потрепване, което той определи като страх.