«Стоманения плъх»

Хари Харисън

Стоманения плъх

1.

Когато приближих до предната врата на Първата банка на Бит О’Хевън, тя усети присъствието ми и се отвори с автоматично приветствие. Бързо влязох вътре — и спрях. Но застанах така, че вратата да не може да се затвори зад мен. Докато се плъзгаше обратно, аз извадих от чантата си електрописалката. После се завъртях в мига, в който тя се затваряше докрай. По време на предишните си идвания в банката бях засякъл механичния й рефлекс и знаех, че разполагам само с 1.67 секунди, за да свърша необходимото. Напълно достатъчно време.

Писалката изжужа, проблесна и запои вратата за касата. Сега тя можеше само безпомощно и неподвижно да бръмчи, докато нещо в механизма й не прекъсна. Блеснаха искри и устройството замря.

— Унищожаването на банкова собственост е престъпление. Вие сте арестуван.

Докато казваше това, роботът пазач протегна дългите си, тапицирани ръце, за да ме хване и задържи до пристигането на полицията.

— Не и този път, дрънчаща купчина боклук — изръмжах аз и насочих лъча на остена за свинепрасета към гърдите му. Двата метални върха произведоха напрежение 300 волта и множество ампери. Достатъчно, за да привлекат вниманието на един тон свинепрасета. Достатъчно, за да изкарат робота извън строя. От всичките му стави заизлиза пушек и той се строполи на пода със съвсем задоволителен трясък.

Зад мен. Защото вече се бях хвърлил напред, като предредих възрастната дама, застанала пред прозорчето на касиерката. Извадих от чантата си големия пистолет и го насочих към жената.

— Парите или животът, сестричке — изръмжах аз. — Напълни тази чанта с банкноти.

Много внушително, макар че гласът ми мъничко пресекна и произнесох последните думи пискливо. Касиерката се усмихна и се опита да прояви смелост.

— Върви си вкъщи, синко. Това не е…

Натиснах спусъка и 75-калибровият пистолет избумтя до ухото й, като я ослепи с облак от дим. Не я уцелих, но спокойно можех да го направя. Тя обърна очи и бавно се плъзна под гишето.

Не е толкова лесно да се отблъсне Джими ди Гриз! Само с един скок прехвърлих преградата и размахах оръжието към останалите чиновници.

— Отстъпете назад — всички! Бързо! Пръстите ви да са далеч от онези безшумни алармени бутони. Така. Хей ти, дебелако — махнах аз към тлъстия касиер, който в миналото винаги ми бе отвръщал с пренебрежение. Сега цялото му внимание бе насочено към мен. — Напълни тази чанта с кинти в едри банкноти, и то моментално.

Той се подчини, като залиташе и се потеше, но въпреки това действаше колкото може по-бързо. Очевидно парализирани от страх, клиентите и персоналът стояха наоколо в странни пози. Вратата към кабинета на управителя остана затворена, което означаваше, че навярно отсъства. Дебелакът напълни чантата с банкноти и ми я подаде. Полицията още не се беше появила. Имах реална възможност да се измъкна с парите.

Измърморих нещо, което, надявах се, бе доста мръсна ругатня и посочих към един от саковете, натъпкани с опаковани монети.

— Изпразни дребните, после напълни и него — със сумтене и ръмжене заповядах аз.

Той пъргаво се подчини и скоро чантата беше натъпкана догоре. От полицията все още нямаше и следа. Възможно ли бе нито един от малоумните банкови служители да не е натиснал алармата? Може би. Трябваше да взема драстични мерки.

Протегнах ръка и грабнах друга чанта с монети.

— Напълни и тази — наредих аз и му я подхвърлих.

Докато мъжът вършеше това, успях да натисна алармения бутон с лакътя си. Има дни, когато човек трябва да прави всичко сам.

Това постигна желания ефект. Когато и третият сак беше напълнен и аз залитах към вратата с плячката си, полицията се появи. При спирането си два земехода се натресоха един в друг (из тези краища полицията няма много извънредни ситуации), но в крайна сметка се оправиха и ченгетата се наредиха отпред с извадени оръжия.

— Не стреляйте — изписках аз. Наистина се страхувах, защото повечето от тях не изглеждаха особено умни. През прозорците не можеха да ме чуят, но ме виждаха. — Това е играчка — извиках аз. — Вижте!

Долепих дулото на пистолета до слепоочието си и натиснах спусъка. Димният генератор произведе задоволителен облак дим, а звуковият ефект накара ушите ми да закънтят. Наведох се зад гишето и се скрих от ужасените им погледи. Сега поне нямаше да стрелят. Търпеливо изчаках, докато крещяха и ругаеха. Накрая разбиха вратата.

Сега всичко това може да ви се струва озадачаващо — и не бих ви обвинявал. Едно е да обираш банка, съвсем друго е обаче да го правиш така, че със сигурност да те хванат. Защо, може би ще попитате вие, защо е необходима такава глупост?

С удоволствие ще ви разкажа. За да проумеете мотивите ми, трябва да разберете какъв е животът на тази планета — какъв бе моят живот. Нека ви обясня.

Бит О’Хевън е основана преди няколко хиляди години от странен религиозен култ, който оттогава за щастие напълно е изчезнал. Дошли са тук от друга планета — някои казват, че това е била Пръст или Земя, легендарният дом на цялото човечество, но аз се съмнявам. Във всеки случай, нещата не са се развили много добре. Може би не са издържали на непосилния труд — в началото планетата определено не е предлагала много удоволствия. Както ни напомнят при всяка възможност даскалите в училище, особено когато ни говорят за това, колко разхайтено е младото поколение напоследък. А ние се сдържаме да не им отвърнем, че те също трябва да са разхайтени, защото през последните хиляда години тук определено нищо не се е променило.

Естествено, в началото трябва да е било тежко. Целият растителен живот бил чиста отрова за човешкия метаболизъм и трябвало да го прочистят, за да отглеждат ядивни растения. Местната фауна била също толкова отровна, със съответните зъби и нокти. Било е трудно. Толкова трудно, че обикновените крави и овце имали ужасяващо кратка продължителност на живот. За това се погрижила селекционната генна манипулация и тук пратили първите свинепрасета. Представете си, ако можете — а ще имате нужда от наистина богато въображение — еднотонов бесен глиган с остри бивни и коварен нрав. Това е достатъчно лошо, но представете си създание, покрито с дълги бодли като някакъв невероятен таралеж. Колкото и невероятно да звучи, планът проработил — оттогава във фермите се отглеждат свинепрасета в толкова големи количества, че е трябвало да проработи. Битохевънската пушена шунка от свинепрасе е прочута в цялата галактика.

Но недейте очаква, че галактиката се е втурнала да посещава тази свинска планета. Израснал съм тук и знам. Толкова е скучно, че заспиват чак свинепрасетата.

Странното е, че аз като че ли съм единственият, който го забелязва. Всички винаги са ме намирали особен. Майка ми смяташе, че това се дължи просто на проблемите на растежа, и гореше бодли от свинепрасе в спалнята ми — изпитан народен цяр. Татко се страхуваше, че страдам от начална форма на лудост, и веднъж годишно ме водеше на лекар. Лекарят не можеше да открие нищо нередно и предполагаше, че вероятно става дума за атавизъм от първите заселници, за някаква непредвидима игра на гените. Но това беше преди много години. Не съм имал проблеми с прояви на родителско внимание, откакто на петнайсетгодишна възраст татко ме изхвърли от къщи. Това се случи, след като една вечер претърси джобовете ми и откри, че имам повече пари от него. Мама пламенно се съгласи с баща ми и дори отвори вратата. Аз определено предизвиквах прекалено много ядове в тъпото им съществувание.

Какво смятам ли? Смятам, че да си на улицата от време на време може да е адски самотно. Но не мисля, че нещата можеха да се развият по друг начин. Това си има проблемите — но пък и проблемите си имат решения.

Например един от проблемите, с които се сблъсквах, беше, че по-големите деца постоянно ме биеха. Това започна веднага щом тръгнах на училище. Допуснах грешката още отначало да им покажа, че съм по-умен от тях. Бам, насинено око. На училищните побойници им хареса толкова много, че трябваше да се редуват, за да ме бият. Успях да разкъсам този затворен кръг, след като платих на някакъв университетски преподавател по физическо възпитание да ми дава уроци по невъоръжена борба. Изчаках, докато станах наистина достатъчно опитен, за да им го върна. После с удоволствие размазах трима от биячите един след друг. Казвам ви, след това всички малки хлапета ми станаха приятели и не им дотягаше да ме уверяват каква страхотна гледка представлявам, докато гоня шестима от най-гадните хулигани из квартала. Както отбелязах, от проблемите идват решенията — да не казвам удоволствията.