«Перфектен убиец»

На Каръл, както винаги

И на Ан Гроел

и Дженифър Хърши

за подкрепата и търпението

Пролог

На километър и половина под искрящите върхове на Делурос VIII, столицата на разпрострялата се надлъж и шир Олигархия на човечеството, двама души прекосяваха с подвижна пътека един дълъг, слабо осветен коридор. Гласовете им отекваха в празното пространство. Единият беше облечен в сиво, другият в бяло. Двамата преминаха през една врата, след това през още четири.

— Чудя се как ли изглежда — замислено каза мъжът в сиво.

Облеченият в бяло сви рамене:

— Стар и болен.

— Зная, но съм виждал толкова много негови холографии, от времето когато е бил… нали се сещаш.

— Когато е бил най-известният убиец в галактиката ли? — попита другият иронично.

— Повечето му убийства са били законни.

— Така се говори.

— Явно не мислиш, че е истина — каза мъжът в сиво.

— Не. Просто ми е ясно как тръгват слуховете.

Подвижната пътека ги отведе до един контролен пункт и те спряха, докато сканират значките им за самоличност и ретините. След като продължиха, спряха за още една проверка на петдесетина метра.

— Налага ли се да правим това? — попита мъжът в сиво.

— Най-богатите мъже и жени на Олигархията са тук долу, безпомощни — отвърна другият. — Напълно беззащитни са — а никой не става толкова богат, без да си спечели врагове, повярвай ми.

— Зная — мъжът в сиво посочи към следващите два пропуска. — Просто се чудех дали ще трябва да минаваме през контролна станция на всеки четиридесет-петдесет метра.

— Със сигурност.

— Точно от това се опасявах.

— Пиши си го в сметката — каза мъжът в бяло.

След още сто и осемдесет метра коридорът се разклони и те се насочиха по пътеката, която свиваше надясно. Вратите бяха по-нагъсто, както и контролните станции, но накрая двамата спряха пред една врата, която по нищо не се различаваше от другите.

— Стигнахме — каза мъжът в бяло, докато скенерът над вратата проверяваше ретината му и отпечатъка от ръката.

— Нервен съм — промърмори мъжът в сиво, докато вратата се плъзваше в стената, точно колкото да могат да преминат.

— Процедурата е съвсем проста.

— Но той не знае кои сме.

— И какво от това?

— Ами ако и така си е щастлив? Ако го ядосаме? Ако убива хора, понеже го безпокоят?

— Ако беше в състояние да убива хора, нямаше да е тук — сряза го мъжът в бяло. — Светлина!

Стаята веднага се изпълни с бледа синя светлина.

— Не може ли да е по-светло? — попита мъжът в сиво.

— Не си е отварял очите от един век — отвърна спътникът му. — Стаята ще изчака, докато зениците му се адаптират, след което ще стане по-светло.

Той мина покрай поредица вградени в стената камери, като преглеждаше номерата им. Спря се.

— Камера 10 547.

Една от камерите бавно се подаде от стената в цялата си дължина от два метра и половина. Двамата мъже едва различиха формата на човешко тяло под полупрозрачната покривка.

— Джеферсън Найтхоук — каза замислено мъжът в сиво. — Самият Джеферсън Найтхоук. — Замълча за момент. — Не е това, което очаквах.

— Нима?

— Мислех, че от него ще стърчат всевъзможни жици и тръбички.

— Би било много примитивно — изсумтя мъжът в бяло. — Има три контролни устройства, вградени в тялото му. Това е напълно достатъчно.

— А как диша?

— В момента диша.

Мъжът в сиво се взря да различи някакво движение.

— Нищо не виждам.

— Диша толкова бавно, че само компютърът може да го отчита. Дълбокият сън максимално забавя метаболизма; но не го спира, иначе тук долу щяхме да имаме тридесет хиляди трупа.

— Сега какво ще правиш?

— Вече го правя — каза мъжът в бяло. Той се приближи към камерата с тялото и постави ръката си върху скенер, докато отпечатъците му бъдат разпознати. От стената изненадващо се появи клавиатура, върху която той набра някакъв код.

— Колко време ще отнеме?

— За теб или мен, вероятно минутка. За хората, които държим тук долу, може би четири-пет минути.

— Защо толкова дълго?

— Преди всичко, защото ако не умираха, нямаше да са тук. Намират се в такова крехко състояние, че им е нужно повече време, за да реагират на външни влияния.

Мъжът в бяло вдигна очи от тялото.

— Не един човек е умирал от шока при събуждането.

— А той ще умре ли?

— Едва ли. Като се има предвид, че сърдечният му пулс е почти нормален.

— Добре.

— Все пак ако бях на твое място, щях да бъда нащрек, след като се събуди окончателно.

— Защо? Нали каза, че няма да умре и че е прекалено болен, за да представлява заплаха, дори и да има лоши намерения. Къде е проблемът?

— Виждал ли си някога човек в напреднал стадий на аплазия?

— Не — призна мъжът в сиво.

— Не са много привлекателни. Меко казано.

И двамата останаха безмълвни, докато тялото пред тях постепенно започна да придобива цвят. След две минути полупрозрачното покривало се плъзна в стената. Изпод него се разкри съсухрен мъж, чиято плът беше отвратително обезобразена от ужасна кожна болест. На места се виждаха части от оголени скули, лъскави и бели, през кожата на ръцете се подаваха ставите. Дори там, където кожата не беше засегната, като че ли имаше нещо ужасно, което пълзи по нея и я обезцветява.

Мъжът в сиво се извърна от погнуса, след което се насили да погледне отново. Очакваше въздухът да мирише на разлагаща се плът, но той остана чист и филтриран.

Най-накрая клепачите потрепнаха, веднъж, втори път, след което бавно се отвориха. Очите бяха светлосини, почти безцветни. Болният остана неподвижен цяла минута, след което се намръщи.

— Къде отиде Акоста? — дрезгаво проговори най-накрая.

— Кой е Акоста? — попита мъжът в сиво.

— Лекарят ми. Преди минута беше тук.

— А — усмихна се мъжът в бяло. — Доктор Акоста е мъртъв от повече от осемдесет години. Самият вие сте тук от сто и седем години, мистър Найтхоук.

Болният изглеждаше объркан.

— Сто и…

— И седем години. Аз съм доктор Гилбърт Игън.

— Коя година сме?

— 5101-ва от галактическата ера — каза Игън. — Да ви помогна ли да седнете?

— Да.

Игън повдигна крехкото тяло, което приличаше на скелет, до седнало положение. То се килна настрани веднага, щом Игън престана да го прикрепя.

— Ще опитаме пак като се почувствате малко по-силен — сви рамене Игън и нагласи тялото така, че обезобразените крайници да не провисват. — Прекарахте доста време в сън. Как се чувствате?

— Умирам от глад — промърмори Найтхоук.

— Естествено — усмихна се Игън. — Не сте яли повече от век. Дори да вземем предвид, че метаболизмът ви е бил забавен около сто пъти, стомахът ви вероятно е празен от десет години или повече.

Игън прикрепи една тръбичка към лявата ръка на Найтхоук.

— За съжаление, не сте в състояние да се храните, но това ще снабди тялото ви с хранителните вещества, от които се нуждаете.

— Но мога и да хапна нещо — каза Найтхоук рязко, — нали вече съм излекуван. — Направи пауза. — Сто и седем години! Със сигурност са ви били достатъчни.

Игън погледна крехкия, болен мъж с известно съчувствие.

— Опасявам се, че още не е открит лек за аплазията.

Найтхоук се обърна и се втренчи в доктора. При такъв поглед Игън беше благодарен, че пациентът му не е здрав и въоръжен.

— Оставих изрични инструкции да не бъда събуждан, докато не ме излекуват.

— Обстоятелствата се промениха, мистър Найтхоук — пристъпи напред мъжът в сиво.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Казвам се Маркус Динисен. Аз съм вашият юрисконсулт.

Найтхоук се намръщи.

— Моят адвокат?

Динисен кимна.

— Аз съм старши съдружник във фирма „Хъбс, Уилкинсън, Рейт и Химинес“.