«Памет»

Лоис Макмастър Бюджолд

Памет

На Труди — старшата и младшата.

ГЛАВА 1

Майлс дойде в съзнание, макар че очите му бяха още затворени. В мозъка му сякаш тлееха гаснещите искрици на някакъв огнен сън, безформени и постепенно избледняващи. От ужасяващата увереност, че отново са го убили, се разтрепери, а през това време паметта и разума му се заеха да възстановяват парче по парче случилото се.

Междувременно органите на чувствата му също се опитаха да проведат инвентаризация. Така, той е в безтегловност, неговото малко тяло лежеше изпънато по гръб, завързано с ремъци върху някаква плоска повърхност и обвито в нещо, което на пипане приличаше на тънко медицинско фолио — стандартно за военните медици. „Ранен ли съм?“ Всичките му крайници си бяха на мястото и съвпадаха по брой. Все още беше облечен в мекото си трикотажно бельо, което беше сложил под бойната броня — а самата броня вече я нямаше. Ремъците не бяха стегнати. Сложната миризма на многократно филтрирания въздух, сух и прохладен, щипеше ноздрите му. Майлс незабелязано освободи ръката си, стараейки се да не прошумоли с фолиото, и докосна с нищо непокритото си лице. Няма датчици, нито проводници… Кръв също няма. „Къде са ми бронята, оръжията и командирският ми шлем?“

Спасителната операция бе вървяла гладко и без ексцесии, доколкото това беше възможно при подобни мисии. Той и капитан Куин, заедно с отряда си, проникнаха в кораба на похитителите и без лутане откриха ареста. Вмъкнаха се там, където се намираше плененият бараярски куриер от Имперската служба за сигурност, лейтенант Ворберг, жив, макар и замаян от наркотиците. След бърз преглед медицинският техник съобщи, че заложникът няма нито химични, нито механични ограничители и всички дружно и весело се отправиха обратно по мрачните коридори към очакващата ги бойна совалка на „Дендарии“. Пиратите, много заети с други неща, даже не се опитаха да ги нападнат. „Тогава какво се беше объркало?“

Долитащите звуци бяха привични и мирни: пиукане на медицинска техника, свистене на работещата в нормален режим рециклираща климатична инсталация, приглушен човешки говор… И нечий тих, животински стон. Майлс облиза устни — просто за да се увери, че този звук не идва от него. Той можеше и да не е ранен, ала на някой наблизо явно не му беше провървяло. Характерен, макар и слаб мирис на антисептици, изплъзнал се от въздушните филтри. Майлс леко отвори очи, готов моментално да се престори, че е с амнезия и да започне да съобразява бързо, ако изведнъж се окаже, че се намира на вражеския кораб.

Но се намираше — цял и в безопасност, надяваше се — в боен катер на собствената си дендарийска флота, привързан към една от четирите сгъваеми койки за почивка в кърмовия отсек. Медицинската система за спешна помощ бе позната гледка, въпреки че от позицията на ранен я виждаше за първи път. Медицинският техник на Синия отряд стоеше обърнат с гръб към него, наведен над една от койките, закрепени от другата страна на пътеката, където лежеше още една обвита с ремъци фигура. Майлс не забеляза чували с трупове. „Освен мен, има само още един пострадал.“ Можеше да прибави и „Чудесно“, само че работата беше там, че в тази операция въобще не се предвиждаха жертви.

„Само един пострадал“ — мислено се поправи Майлс. В основата на черепа му пулсираше силна болка. Но той не усещаше нито изгаряния от плазмено оръжие, нито парализа от невроразрушител. В тялото му нямаше вмъкнати нито интравенозни системи, нито пневмошприцове за кръвни заместители, или със синергин против шок. Не плуваше в наркотичната мъгла на болкоуспокоителните. Движенията му не бяха ограничени от превръзки. Чувствителността му не е блокирана. Само главоболието — по усещане много приличаше на мигрена след зашеметяване. „Как може да са ме зашеметили през бойния скафандър, по дяволите?“

Все още със скафандър, но без шлем и ръкавици, санитарят на „Дендарии“ се обърна и видя, че Майлс е отворил очи.

— Свестихте ли се, сър? Ще съобщя на капитан Куин. — Той се вгледа за миг в лицето му и светна с фенерче в очите му, за да провери нормална ли е реакцията на зениците.

— Колко време… съм бил в безсъзнание? Какво се е случило?

— Получихте някакъв пристъп или гърч. Без очевидна причина. Полевият тест за токсини не даде резултат, но той диагностицира само основните. Веднага щом се върнем в корабния лазарет, ще ви подложим на съвсем обстоен преглед.

„Това не е повторна смърт. Това е по-лошо. Това е остатък от предишната смърт. По дяволите. Какво съм направил? И какво са видели?“

Предпочиташе да са го… е, не. Не предпочиташе да са го улучили с невроразрушител. Но почти.

— Колко време? — повтори Майлс.

— Пристъпът продължи около четири-пет минути.

Пътят оттам дотук определено е отнел повече от пет минути.

— А после?

— Боя се, адмирал Нейсмит, че останахте в безсъзнание около половин час.

Никога преди това не бе припадал за толкова време. Без съмнение, това беше най-тежкият от всички пристъпи, които е имал. Последният път се беше молил този път наистина да е последен. От предишния, къс припадък, случил се без свидетели, бяха изминали повече от два месеца. По дяволите, бе убеден, че новото лекарство е подействало!

Майлс започна да се освобождава, борейки се с термозащитното фолио и ремъците на койката.

— Моля ви, не се опитвайте да ставате, господин адмирал.

— Трябва да отида в носовата част на катера и да изслушам докладите на хората си.

Медикът внимателно постави длан на гърдите му и го натисна обратно на леглото.

— Капитан Куин ми нареди да ви упоя, ако се опитате да станете, сър.

„А пък аз отменям тази заповед!“ — едва не извика Майлс. Но изглежда в момента не водеха битка, а санитарят го наблюдаваше с онази специфично медицинска непреклонност, която има човек, готов да изпълни дълга си на всяка цена. „Боже, пази ме от хорската добродетел“.

— Затова ли съм останал толкова дълго в безсъзнание? Упоихте ли ме?

— Не, господин адмирал. Дадох ви само синергин. Жизнените ви признаци бяха стабилни и се страхувах да ви дам нещо друго преди да разберем с какво си имаме работа.

— Ами моят взвод? Всички ли се измъкнаха? Бараярския пленник… него също го измъкнахме, той добре ли е?

— Да, всички са добре. А бараярецът, ъ-ъ-ъ… ще оживее. Запазих краката му — има много добри шансове хирургът да успее да ги върне по местата им. — Медикът се озърна, сякаш търсеше помощ от приятелите си.

— Какво? Как е получил това нараняване?

— Хм… По-добре да повикам капитан Куин, сър.

— Незабавно — изръмжа Майлс.

Санитарят се превъртя в безтегловното пространство и настойчиво зашепна нещо в интеркома на отсрещната стена. После се върна при пациента си. Лейтенант Ворберг? През интравенозните системи, включени към шията и ръцете на лежащия човек, се вливаха кръвна плазма и различни препарати. Останалата част от тялото му бе скрита от термозащитно фолио. На предния панел проблесна светлинен сигнал и санитарят припряно се вмъкна в амортизиращото кресло. Последва серия бързи ускорявания, спирания и корекции на положението — катерът се готвеше за скачване с кораба.

Както се предписваше от устава, по спешност първо разтовариха заложника. На две части. Майлс изскърца със зъби от злоба, наблюдавайки как войник с голям хладилен контейнер в ръце последва санитаря и носещото се във въздуха гравитолегло. Наоколо обаче като че ли нямаше много кръв.

Тъкмо се беше отказал да чака Куин и започна да се освобождава от предпазните ремъци, когато тя се появи от палубата и се понесе по пътеката към него.

Ели вече бе свалила шлема и ръкавиците на бронирания си скафандър и сега смъкна качулката на трикото си и разпусна тъмните си, сплъстени от пот къдрици. Прелестно изваяното й лице беше бледо от напрежение, кафявите й очи бяха потъмнели от страх. Но неговата малка флотилия от три кораба не можеше да е в непосредствена опасност, иначе Куин щеше да се занимава с корабите, а не с него.

— Добре ли си? — пресипнало попита тя.

— Куин… какво… не. Първо докладвай за обстановката.

— Зеленият взвод парализира екипажа на пиратския кораб. Всички до един. Нанесени са някои щети на оборудването, така че застрахователната компания няма да изпадне във възторг като предишния път, но личният състав е цял и невредим, така че ще получим премия за операция без загуби.

— Благодарение на Бога и сержант Таура. А какво стана с похитителите?