«Нобелова лекция по литература»

Александър Солженицин

Нобелова лекция по литература

1

Както онзи дивак, който изумен взел странния предмет, изхвърлен от вълните на океана в пясъка или паднал от небето; предмет, отразяващ ту мъгляво, ту ярко слънчевия лъч — и го върти в ръцете си, оглежда го от всички страни и се чуди как би могъл да му влезе в работа и търси да му намери някакво нисше предназначение, без да предполага, че неговата мисия е да обслужва Висшето; така и ние, държейки в ръцете си Изкуството, самоуверено се считаме за негови стопани, смело го насочваме, обновяваме, реформираме и прилагаме като манифест, продаваме го за пари, угаждаме на силните, използваме го ту за развлечение — под формата на естрадни песнички в нощен бар, ту за политически и ограничени социални нужди; а в същото време изкуството не се осквернява от нашите опити, не губи своя произход; всеки път, независимо за какво е било употребявано, то ни дарява част от своята тайнствена вътрешна светлина.

Но можем ли да обхванем цялата тази светлина? Кой би се осмелил да каже, че е вникнал в Изкуството и е обхванал всичките му страни? А може би някой някога го е разбирал и ни го е обяснявал през миналите векове, но ние не сме могли да го запаметим; чули сме, но сме пренебрегнали и отхвърлили чутото веднага, както винаги бързайки да сменим и най-доброто, само и само да звучи като ново! И когато отново ни кажат забравеното, ние вече и не помним, че някога ушите ни са го чули.

Един художник вижда себе си като творец на независим духовен свят и се нагърбва да го сътвори, да го насели с хора, носейки отговорност за този свят, но не може да издържи, защото такъв товар е непосилен за смъртния гений; както и въобще човекът, обявил себе си за център на битието, не е успял да създаде уравновесена духовна система. И ако опитите са осъдени на неуспех, обикновено търсят причините в извечната дисхармония на света, в сложността на съвременната разкъсвана душа или в неспособността на публиката да го разбере; друг творец познава висшата сила и радостно работи като малък калфа под небето Божие, макар да е още по-голяма неговата отговорност за всичко написано или нарисувано за възприемчивите души. Затова не от него е създаден този свят, не от него се насочва; художникът не се съмнява в първичността му; просто само притежава дарбата по-остро от останалите да усеща хармонията на света, красотата и безобразието на човешкия принос и по-точно да го предава на хората; именно поради тази причина и в неуспехите, и на дъното на живота — сред нищетата, болестите и затвора, не го напуска усещането за устойчивостта на хармонията.

Цялата ирационалност на изкуството обаче, неговите ослепителни лъкатушения, непредсказуеми открития и потресаващо въздействие върху умовете на хората са прекалено вълшебни, за да бъдат изчерпани от светоусещането на художника, от замисъла му или от работата на неговите недостойни пръсти.

Археолозите не могат да открият такива ранни стадии в човешкото развитие, които да са били лишени от присъствието на изкуството. Още в ранното утро на човечеството ние сме го получили от Ръцете, които не сме успели да разгледаме; както не сме успели и да попитаме защо ни е този дар; какво да правим с него.

И са правили грешки, и ще грешат всички, които предсказват, че изкуството ще се разложи, ще изживее формите си и ще умре. Ще умрем ние, а то ще остане. И още: ще разберем ли до гибелта си всичките му страни и предназначение?

Не всичко може да се назове; друго ни мами отвъд думите. Изкуството открива дори пред измъчената мрачна душа светлината на висшия духовен опит. Чрез изкуството понякога ни спохождат смътно и кратко такива озарения, които не е в състояние да роди и най-надареният ум.

Това прилича на малкото огледалце от приказките: погледнеш в него и видиш за миг не себе си, а Недостъпното, до което не можеш нито да се приближиш, нито да се докоснеш. И само душата трепери…

(обратно)

2

Достоевски веднъж загадъчно произнася: «Красотата ще спаси света.» Какво е това? Дълго ми се струваше просто фраза. А и как би могло да бъде възможно? Кога, кого и от какво в кръвожадната история е спасила красотата? Да, облагородявала е, да, възвишавала е, но кого е спасила?

Има обаче такава особеност в същността на красотата, в изкуството: убедителността на истинското художествено произведение до такава степен е неопровержима, че кара да й вярва дори нежелаещата да я приеме душа. Политическата реч, напористата публицистика, програмата за социалния живот и философската система може да се построят на пръв поглед гладко и на грешна и лъжлива основа и това, което е скрито и изопачено, не винаги може да се забележи веднага; дори и спорът не е в състояние да промени привидната устойчивост: затова доверие към него и има, и няма.

Напразно е това, което не стига до сърцето.

А художественото произведение в самата си същност съдържа проверката: измислените и пресилени концепции не издържат изпитанията на образите; рухват и едните, и другите, защото са бледи и слаби и никого не убеждават; но произведенията, изградени върху основата на истината и представили ни я убедително жива, ни теглят към себе си и никой никога, дори след столетия, не би се осмелил да ги опровергае.

Тогава може би старото триединство на Истината, Доброто и Красотата не е просто овехтяла парадна фасада, както ни се струваше по времето на нашата самонадеяна материалистична младост? Ако върховете на тези три дървета, както твърдят изследователите, се докосват, но прекалено очевидните и прекалено правите филизи на Истината и Доброто са задушени, изсечени и не им се дава възможност отново да избуят, може би чудноватите, непредсказуеми и неочаквани филизи на Красотата ще си пробият път и ще се развият на същото това място, за да свършат работата и на трите дървета?

И тогава ще се окаже неслучайно изтървана, а пророческа фразата: «Красотата ще спаси света», написана от Достоевски. Нали на него му е било дадено много да види, озарявало го е удивителното.

И тогава може би наистина изкуството, литературата могат да помогнат на днешния свят?

Скромното, което с годините ми се удаде да открия като отговор на този въпрос, ще се опитам да изложа тук днес.

(обратно)

3

За да се изправя зад тази катедра, от която се чете Нобеловата реч, катедра, предоставяна далеч не на всеки писател и само веднъж в живота, трябваше да изкача не само трите или четирите обичайни стъпала, водещи до нея, а стотици, дори хиляди — непристъпни, отвесни и замръзнали в мрака и студа, където имах щастието да оцелея, а други, може би с по-голям дар и по-силни от мен, загинаха. Само някои от тези хора срещнах на Архипелага ГУЛАГ, разпрострял се на безброй острови, защото под безпощадната мелница на следенето и страха не с всеки успях да завържа разговор; за едни бях само чувал, а за съществуването на други едва се досещах. Тези, които потънаха в тази пропаст с утвърдено литературно име, поне са известни, но колко неоткрити, нито веднъж неназовани публично, изчезваха и почти на никой не се удаде да се върне от там! Цяла национална литература остана там, погребана не само без ковчег, но дори без долно бельо, гола, с мазоли по пръстите на нозете. Но нито за миг не е преставала да съществува руската литература, макар отстрани да е изглеждала като пустиня! Там, където би могла да расте огромна гора, останаха след всички изсичания само две-три случайно подминати дървета.

И днес аз, съпровождан от сенките на загиналите, пропускайки пред себе си с наведена глава на това място другите, заслужили го преди мен, се питам как да отгатна и да изложа онова, което са искали да кажат те?

Това задължение отдавна ни тежи и ние винаги сме го разбирали; задължение, изразено най-добре от Владимир Соловьов:

В мъчителните лагерни премествания, в колоната на арестантите, в мъглата на вечерните студове с мъждивите вериги на фенерите неведнъж в гърлото си сме усещали онова, което ни се е искало да извикаме пред целия свят, ако бе възможно да ни чуе. Тогава ни се струваше пределно ясно какво послание ще отнесе нашият вестоносец и как веднага ще откликне на чутото светът. Кръгозорът ни бе изпълнен и с физическите предмети, и с душевните движения, и в нераздвоения свят нямаше нищо, което би могло да бъде по-тежко от тях. Тези мисли не бяха оформени от книгите и заимствани, за да изглеждат гладки: те се бяха родили в затворническите килии и край горския огън в разговори с хора, отдавна покойници, и бяха проверени от онзи живот и покълнали там.