«Тайните на морските катастрофи»

Среща в океана

Деветдесет и девет процента измислица

За първи път чух тази история още в детството си. Веднъж пред очите ми попадна дебела подшивка от старо приключенско списание — дали беше «Всемирный следопыт», дали «Вокруг света» — сега даже и не помня. От многото интересни разкази един завинаги остана в паметта ми. Смътно си спомням, че разказът се наричаше «Великата тайна на океана» или нещо от този род. В него се разказваше за загадъчното изчезване на екипажа на един ветроход. След като започнах да чета, аз вече нито за минута не можах да се откъсна от тази история. В края на миналия век някакъв английски бриг срещнал в Атлантическия океан кораба «Света дева», който плавал без кормчия. Когато англичаните се качили на палубата на този странен кораб, се изяснило, че ветроходът е необитаем. Единственото живо същество на борда бил жално мяукащият черен котарак. Но странно, корабът бил в пълен ред, а товарът му — непокътнат. В капитанската каюта на масата лежали разгърнати морските карти и навигационните инструменти: А на масата в каюткомпанията на «Светата дева» имало чинии и тенджера, пълна със супа, от която още се вдигала пара. Изглежда, сякаш цялата команда на ветрохода била решила да се пошегува с английските моряци и се скрила някъде. След като видели на палубата окървавена брадва, моряците от брига объркани се върнали на своя кораб и разказали всичко на капитана. След няколко дни тайнственият ветроход бил докаран в пристанището.

Разказът завършваше с това, че даже след дълго разследване никой така и не успял да изясни причините за изчезването на екипажа на «Светата дева». Тайната останала неразкрита.

Минаваха години. От време на време в руската и чуждата литература пред очите ми попадаха разкази за това загадъчно произшествие. Разните автори наричаха кораба най-различно: «Светата девственица», «Дева Мария», «Светата Мери», «Мери Селест», «Мария Целеста». В някои разкази корабът се наричаше английски бриг, в други — канадска баркентина, в трети — американска шхуна. И както винаги се случва при подобни истории, почти никъде не съвпадаха фамилията на капитана на кораба, броят на членовете на екипажа, датата и координатите на произшествието.

Тази романтична тайна ме заинтригува извънредно много и аз започнах да записвам в една дебела тетрадка всичко, което успявах да узная или да прочета за този тайнствен кораб. Постепенно се събраха толкова много сведения, че се наложи да започна втора тетрадка. Когато и тя свърши, разбрах, че няма да е леко да намеря пътя към истината през джунглата на своите бележки. Тогава взех лист кадастрон и начертах таблица със следните графи: «Име на кораба», «Характеристика на кораба» (тонаж, дължина, широчина, газене), «Фамилия на капитана», «Товар» и т. н.

Ето как изглеждаха графите на моята таблица след десет години:

«Товар»: растително масло, газ, нефт, спирт, киселина.

«Единственото живо същество на борда»: жално мяукащ черен котарак и радостно лаещо куче, папагал в клетка, който викал «Пирати! Пирати!», и плачещо шестмесечно бебе.

«Какво са намерили на палубата?»: окървавена брадва, сабя със спекли се нетна кръв, счупена шпага, пистолет.

«Какво е имало в тенджерата (чайника, кафеника)?»: топла супа, горещи картофи, варена кокошка.

Заради последната графа — «Къде са изчезнали хората?», таблицата се наложи да бъде преправена — не стигна мястото. Какво ли само нямаше в тази «хорска» графа! «Достоверните» сведения бяха пълни с думи като «пирати», «октопод», «бунт», «афера» и т. н. Сведения за «Мария Целеста» (в действителност така се казваше корабът) се събраха повече от достатъчно. Броят на публикациите за произшествието довеждаше до мисълта, че в основата на всички тези журналистически трикове е някакъв факт от живота, че нещо подобно наистина някога се е случило. Но как да се разграничи истината от измислицата?

Трябваше да се обърна към първоизточниците. Необходимо беше да прочета всичко (или почти всичко), писано в английската преса за този случай на времето «по горещите следи». Такава възможност ми се предостави през 1963 г. при командировката ми в Англия. Оказа се, че в основата на историята с «Мария Целеста», нашумяла толкова на времето и станала в наши дни легенда, лежат достоверни събития и че не всичко в тази легенда е измислица.

Справочният отдел на библиотеката на Британския музей в Лондон е истинска съкровищница на библиография по историята на злощастната бригантина. Скоро ми стана ясно, че тази малка дървена черупка заема не по-малко завидно място в историята на корабоплаването, отколкото флагманският кораб на Христофор Колумб. Оказа се, че в чужбина тайната на «Мария Целеста» е също така популярна, както в Съветския съюз тайната на Тунгуския метеорит.

Един от консултантите на каталожната служба, който любезно ми помогна да намеря нужното сандъче с картончетата, на шега забеляза: «О, предстои ви голяма работа, сър! За този кораб са написани купища книги, но 99 процента от писаното в тях е измислица!» И наистина търсенето на единия процент истина за «Мария Целеста» ми отне сума време. Най-достоверни се оказаха отчетите на адмиралтейската комисия, публикувани само от един английски вестник — «Джибралтар кроникъл», през 1873 г. Някои подробности взаимствах от изследванията на английски и американски историци и писатели-маринисти.

След като се върнах в родината, прегледах още веднъж записките си, отхвърлих всички нелепи измислици и въз основа на документални данни реших да изложа всичко по реда си.

Ето как започнала тази странна история.

(обратно)

«Два румба вляво — ветрило»

Подгонван от суровия норд-вест на Северния Атлантик, английският бриг «Дея Грация» се приближаваше към бреговете на Европа. Корабът извършваше рейс с товар газ от Ню Йорк за Генуа.

Точно по обяд на 4 декември 1872 г. капитанът на кораба определи по слънцето своите координати — 38°20′ северна ширина и 17°37′ западна дължина. До Гибралтарския пролив оставаха по-малко от 400 мили — 2 дена път.

Капитанът на брига Дейвид Морхауз вече тръгваше към каютата си, за да нанесе мястото върху картата, когато се чу гласът на наблюдателя: «Два румба вляво — ветрило!»

След няколко минути се показа силуетът на малък кораб. По стъкмяването му можеше да се определи, че това е бригантина, двумачтов кораб с прави ветрила на предната мачта и със скосени като на шхуна — на задната.

Наблюдавайки непознатия пришелец с далекогледа, капитан Морхауз обърна внимание, че той се движи някак странно, люшкайки се ту на едната си, ту на другата си страна, като от време на време забиваше нос в океанските вълни.

«Странен кораб… Кливерът и стакселът са поставени на ляв галс, а долният формарсел — на десен. Гротмачтата е съвсем гола» — си мислеше наум капитанът на «Дея Грация» — «Кому са нужни тези пируети и зигзаги? Кормчията сигурно яката си е сръбнал. Та така те ще пътуват до Америка поне три месеца!»

Корабите постепенно се доближаваха. На мачтата на «Дея Грация» вдигнаха двата флага Е и 5. По международния двуфлажен сигнален семафор те означаваха: «Как се нарича корабът ви?» От другия кораб нямаше отговор. Като взе далекогледа, Морхауз забеляза, че никой не управлява бригантината и нейният щурвал свободно се превърта ту наляво, ту надясно.

«Интересно, много интересно — мърмореше под носа си капитанът. — Сигурно там всички спят.»

Той заповяда на кормчията да вземе два румба вляво. «Дея Грация» се доближи на сто метра до ветрохода.

«Гледайте, гледайте! Та това е корабът на Бригс, „Мария Целеста“! Ама че среща!» — радостно извика капитан Морхауз.

Но корабите, следвайки противоположни курсове, вече се разминаваха — бригът с всичките си ветрила се носеше на изток, а бригантината, поклащайки се, бавно се движете в западна посока. Капитан Морхауз успя да забележи, че палубата на бригантината е пуста и че част от ветрилата са разкъсани на парчета.

«Това не е присъщо за Бригс! На кораба му винаги всичко е наред. Не! Там нещо се е случило» — помисли си капитанът. Той реши да легне на обратен курс и да изясни каква е работата.

— За поворот! Да се приготви за спускане лодката от левия борд! — се разнесе над палубата неговата команда.

Бригът, завършил поворота, сега плаваше редом с «Мария Целеста». Но както и преди, на палубата й нямаше никой. — Хей, на «Целеста»! — викна в медния рупор Морхауз. Звънкото ехо от думите му се разнесе над сивосините вълни на океана.

След като почака минута, Морхауз отново поднесе рупора към устните си: