«Излечим ли е екзистенциализмът?»

Ерих Кестнер

Излечим ли е екзистенциализмът?

Неотдавна ме посети една френска журналистка. Така че разговаряхме за френската литература. И, естествено, за Сартр. За Жан-Пол Сартр. Знаете вече. Изразих почитта си към неговия талант, но явно сбърках адреса. „Та той не е искрен! — извика възмутено френската госпожица. — Не е последователен! Иначе отдавна да се е обесил!“ О, тя добре го познавала, продължи госпожицата. Колко пъти само се опитвала в неговото кафене в Париж да му внуши да сложи най-после край на своята престъпна непоследователност и на самия себе си. И послушал ли е съвета й? Дори и през ум не му е минало! Тя изглеждаше много разгневена. Гневът стоеше добре на лицето й.

Опитах се да възразя. Между другото казах, че Сартр, макар и не професионално, все пак е философ, а от такива дълбокомислени хора, както и от пламенните песимисти и нихилисти може да се очаква да се самоубият най-много по собствен почин, но не и по настояване на отделни млади дами. А по собствена воля не се е самоубил почти никой философ досега. Казват, че философстването било най-здравословното занимание. Съгласно статистиката философите достигат до най-висока средна възраст! Усиленото размишление вероятно предпазва от разруха тялото и душата.

Както виждате, моите аргументи съвсем не бяха лоши. Обаче френската госпожица плесна ръце върху фризурата си и извика: „Та Сартр не е никакъв философ! И изобщо този екзистенциализъм!“