Ерих Кестнер
Приказка за щастието
Навярно бе на около седемдесет години старецът, който седеше срещу мен на масата в опушената кръчма. Белият му перчем изглеждаше така, сякаш по него бе навалял сняг, а очите му блестяха като чисто изметена ледена пързалка.
— О, колко глупави са хората! — каза той и поклати глава, а пък аз си помислих, че от косите му ще се разлетят снежинки. — Щастието в края на краищата не е някакъв пушен салам, от който да си отрязваш всеки ден по едно парче.
— Вярно е — казах аз, — щастието не може да бъде опушено. Въпреки че…
— Въпреки че?!
— Въпреки че тъкмо вие изглеждате, като че ли в комина на камината си вкъщи имате за опушване цял бут щастие.
— Аз съм изключение — каза той и отпи една глътка. — Аз съм изключението от правилото. Понеже съм човекът с едно неизпълнено желание.
Погледна изпитателно лицето ми и после заразказва своята история.
Комментарии к книге «Приказка за щастието», Эрих Кестнер
Всего 0 комментариев