«Наследници»

Джон Гришам

Наследници

1

Пристигна с обикновената поща, по старомодния начин, тъй като съдията беше почти на осемдесет и нямаше вяра на модерната техника. Да не говорим за интернет и дори за факс. Той не използваше телефонен секретар и изобщо открай време не обичаше телефоните. Чукаше немощно по клавишите с двата си показалеца, буква по буква, прегърбен над старата си механична машина „Ъндъруд“ на писалището под портрета на Нейтан Бедфорд Форест. Дядото на съдията бе воювал с Форест при Шайло, и из целия Юг, затова от генерала по-тачена историческа личност нямаше. Трийсет и две години подред съдията мълчаливо отказваше да води съдебни заседания на 13 юли, рождения ден на Форест.

Пристигна заедно с друго писмо, едно списание и две сметки в пощенската кутия на професор Рей Атли в Юридическия факултет. Той го позна веднага, защото цял живот бе виждал пликове като този. Беше от баща му, когото дори и той наричаше „съдията“.

Професор Атли разгледа плика. Чудеше се дали да го отвори на място, или да изчака. При съдията човек никога не знаеше дали новините ще са добри или лоши, макар че старецът умираше и добрите новини бяха рядкост. Писмото бе тънко и съдържаше само един лист хартия; в това нямаше нищо необичайно. Рубън Атли пестеше писаното слово, макар че навремето бе известен с витиеватите си речи в съдебната зала.

Делово писмо, това поне беше сигурно. Съдията не обичаше да хвърля думи на вятъра, мразеше клюките и празните приказки, било то в устна или в писмена форма. Чаят с лед на верандата в неговия случай означаваше възстановка на Гражданската война, най-вероятно на битката при Шайло, където той отново стоварваше цялата вина за поражението на Конфедерацията върху лъснатите недокоснати ботуши на генерал Пиер Борегар, човек, когото съдията би мразил и в рая, ако случайно го срещнеше там.