Бе играл портиер, докато Питър Селърс за няколко секунди минаваше на екрана, шофьор на военния камион, който беше качил Питър О’Тул в Кайро, римски войник, застанал мирно на няколко крачки от Майкъл Палин, авиомеханик, който помагаше на Кристофър Плъмър да се качи на своя „Спитфайър“.
Беше играл келнери, носачи, войници във всички известни войски, от Библията до Втората световна война. Бе играл таксиметрови шофьори, полицаи, посетители в ресторант, мъжът, който пресича улицата, изобщо всичко, каквото може да си представи човек.
Но винаги се беше повтаряло едно и също — няколко дни снимки, десет секунди на екрана — и чао, приятел. Бе се доближавал до всички известни звезди на целулоидния небосвод, беше виждал благородниците и копелетата, любовниците и примадоните. Знаеше, че може убедително да изиграе всяка роля, знаеше, че е човек хамелеон, ала никой не бе забелязал таланта, който със сигурност притежаваше.
Затова гледаше в дъжда как идолите му се отправят към тазвечерната си слава, а по-късно и към разкошните си апартаменти. Когато си тръгна и последният и светлините угаснаха, той се помъкна обратно към автобусната спирка при Марбъл Арч и застана мокър на пътеката между седалките, за да слезе на осемстотин метра от евтината си квартира.
Съблече подгизналите си дрехи, уви се в стар хавлиен халат, отмъкнат от един хотел в Испания („Човекът от Ла Манча“ с Питър О’Тул в главната роля и с него в ролята на един от конярите) и запали електрическата печка. Мокрите му дрехи през цялата нощ вдигаха пара и на сутринта бяха само влажни. Знаеше, че е съсипан, разорен. От седмици нямаше работа, професията бе наводнена от ниски мъже на средна възраст без никакви перспективи. Бяха прекъснали телефона му и ако искаше да разговаря с импресариото си, за кой ли път, щеше да му се наложи да го посети лично. Утре, реши той, щеше да отиде.
Седеше и чакаше. Винаги седеше и чакаше. Такъв беше житейският му жребий. Накрая вратата на кабинета се отвори и излезе човек, когото познаваше. Той скочи.
— Здравей, Робърт! Помниш ли ме? Тръмпи.
Комментарии к книге «Как да поставиш проблема», Фредерик Форсайт
Всего 0 комментариев