«Кучетата на войната»

Фредерик Форсайт

Кучетата на войната

На Джорджо, Кристиан, Шлее, Големия Марк и Черния Джони, както и на всички, които лежат в безименните гробове.

Поне опитахме.

ПРОЛОГ

През онази нощ върху късчето небе над джунглата нямаше нито звезди, нито луна. Само западноафриканският мрак обгръщаше пръснатите наоколо групички хора като топло, влажно кадифе. Облачната покривка се спускаше ниско над върховете на палмите и мъжете, които стояха в очакване, се молеха тя да се задържи още малко, за да ги скрие от бомбардировките.

Старият, разнебитен ДС–4, който преди малко се бе насочил за кацане по светлините, които през последните петнайсет секунди осветяваха пистата, зави в края й и забоботи слепешком към покритите с палмови клони колиби.

Един правителствен изтребител МИГ–17 цепеше небето в западна посока, пилотиран навярно от някой от шестимата източногермански летци, изпратени през последните три месеца да заменят египтяните, които изпитваха ужас от нощните полети. Самолетът не се виждаше над слоестите облаци, а пистата беше скрита от погледа на пилота. Той търсеше издайническите пламъчета на летище, което приема кацащ самолет, но светлините вече бяха изгасени.

Пилотът на маневриращия ДС–4 не можеше да чуе свръхзвуковия вой над себе си и включи прожекторите, за да види накъде се движи. Някой в мъглата изкрещя неуместно: „Загаси фаровете!“ Те изгаснаха сами, след като летецът се ориентира, а и изтребителят вече се бе отдалечил на мили разстояние. От юг долиташе грохотът на оръдията по фронтовата линия, която накрая се разкъса, понеже войниците, които не получиха нито храна, нито патрони в продължение на два месеца, захвърлиха оръжията си и се оттеглиха към прикритието на джунглата.