«Документът "R"»

Ървинг Уолъс

Документът „R“

На Силвия, с любов

Когато през 1787 г. народните избраници подписали във Филаделфия новата конституция на Съединените щати, към Бенжамин Франклин се обърнала една жена и попитала:

— Е, докторе, с какво се сдобихме сега: република или монархия?

— Република, ако можете да я опазите — отговорил Франклин.

Онези, които са готови да пожертвуват истинската свобода в името на някаква нищожна преходна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност.

Бенжамин Франклин

1.

Посещението се оказа твърде неочаквано. Беше забравил, че то бе вече уговорено, забрави да го отмени, след като обеща да вечеря с президента, и сега се опитваше да го приключи по възможния най-кратък начин.

При все това Кристъфър Колинс не искаше да засегне седналия насреща му мъж. Явно посетителят беше добър човек — разумен, чувствителен, внимателен. По друго време Колинс би се радвал да поговори с него, но не и сега, не тази вечер, когато му предстоеше да прочете целия куп книжа, накамарени върху бюрото му, и го очакваше дълга, напрегната вечер в Белия дом.

Колинс реши, че трябва да действува внимателно. Не само че не искаше да засегне човека, но не искаше да обиди и Тайнън, директора на Федералното бюро за разследване. Видимо директорът бе окуражил или дори отправил този човек при Колинс във връзка с писаната от тях двамата автобиография на Тайнън. Никой не би си позволил безразсъдната смелост да обижда Тайнън, а най-малко би сторил такова нещо Колинс от висотата на новото си служебно положение.

Колинс погледна малкия касетофон, поставен преди около десет минути от посетителя върху бюрото му. Апаратът все още записваше, макар и нищо съществено досега. После погледът на Колинс се спря на човека срещу него: той беше към петдесет и пет годишен и проучваше старателно списъка си с въпроси; почувствувал, че времето му изтича, той се напрягаше да намери най-важното и ефективното.

Докато проучваше внимателно посетителя, на Колинс му направи впечатление несъответствието между името и външния вид на този човек и той не можа да сдържи усмивката си. Името му беше Айшмъил Йънг и на Колинс му се щеше да разполага с повече време, та да го попита откъде е взел това име. Нисък, пълен, най-вероятно от Ню Ингланд, може би презвитерианец и шотландец (със следа от нещо еврейско далеч в миналото му), той сякаш щеше да пропука омачкания си сив костюм. Темето му лъщеше голо, обкръжено от кичури коса, сресани насила нагоре така, че черепът му изглеждаше покрит с бакенбарди. Имаше двойна гуша, с тенденция да се образува и трета. Мазното му тяло лежеше като захвърлена дреха върху креслото. Приличаше на малък кит. Колинс реши, че в края на краищата името Айшмъил е подходящо.

Та той никак не прилича на писател, помисли си Колинс. За това напомняха бегло само роговите му очила, нуждаещи се в крайна степен от почистване, и обгорялата му лула от шипка. Тогава защо още в самото начало той заяви, че е съавтор на автобиографии? Между другото Колинс досега не бе срещал такъв вид съавтори. Може би този е един от преуспяващите, написал книги за покварени актриси, за черни олимпийски герои, за военни гении. Колинс се помъчи да си припомни чел ли е подобна книга. Бе сигурен, че не е, но възможно е Карин да е чела и той си обеща да не забрави да я попита.

Изведнъж усети, че Айшмъил Йънг повдигна глава, и срещна погледа му, готов да му постави следващия въпрос.

Щом чу въпроса, Колинс видя изход от положението, начин да преустанови това интервю бързо и благовидно. Трябваше просто да бъде честен.

— Какво мисля за Върнън Т. Тайнън? — повтори той зададения му въпрос.

— Да. Искам да кажа, какви са вашите впечатления от него?

Пред очите на Колинс се появи веднага физическият образ на Тайнън: добре известен фукльо с исполински ръст; из бъчвовиден гръден кош се подава къса дебела шия, върху която се издига малка обла глава с две остри като свредели кривогледи очи и уста, издаваща стържещи като пила звуци. Тази картина Колинс знаеше много добре, но за същността на директора не знаеше нищо. Трябваше честно да заяви само това и да насочи Айшмъил Йънг другаде.

— Откровено казано, не познавам добре директора Тайнън. Не съм имал достатъчно време да го опозная. На сегашния си пост съм само от една седмица.

— Да, главен прокурор на САЩ сте само от една седмица, но според моите бележки работите в това ведомство осемнадесет месеца. Доколкото се простират моите сведения, по време на тринадесет от тях вие сте били заместник на тогавашния главен прокурор полковник Ноъ Бакстър.

— Това е вярно, но като заместник главен прокурор съм се срещал с Тайнън съвсем рядко. Той ще потвърди, ако го попитате. С полковник Бакстър се виждаха твърде често, те бяха приятели в известен смисъл.

Веждите на Йънг подскочиха леко нагоре:

— Не ми е известно директорът Тайнън да има някакви приятели. Такова ми е поне усещането от разговорите с него. Струва ми се, че само неговият помощник Хари Адкок му е близък приятел, и го схващам повече като служебна връзка.

— Не настоя Колинс, — той беше близък с Ноъ Бакстър, ако изобщо е бил близък с някого. Все пак допускам, че сте прав в един-единствен смисъл: Тайнън е самотник. Ако хвърлите поглед назад, ще установите, че и другите директори на ФБР не са изключение от това правило. То е заложено в самото естество на задълженията им. Както и да е, аз имах съвсем минимални възможности да се срещам с него, за да мога изобщо да го опозная.

Не бе възможно обаче писателят да бъде разубеден лесно. Той извади старата лула от устата си и облиза устни.

— Но, мистър Колинс… — за миг той замлъкна — не зная правилно ли е обръщението ми мистър, или може би трябва да ви назовавам главен прокурор Колинс, или още по-добре да пропускам прокурор и да остане само генерал…

— Мистър Колинс е най-удобно — усмихна се прокурорът.

— Много добре, благодаря. Исках само да ви напомня, че след като полковник Бакстър получи мозъчния удар, а това беше преди пет месеца, вие бяхте временно шеф тук, неофициално оглавявахте цялото ведомство, докато това стана официално и от една седмица. Както е известно на всички, ФБР е във ваше разпореждане, директорът на ФБР Тайнън е ваш подчинен, така че контактите ви с…

Колинс бе принуден да се изсмее.

— Директорът Тайнън мой подчинен!? Мистър Йънг, необходимо ви е още много неща да научите.

— Тъкмо за това съм тук — отговори сериозно Йънг. — Тук съм, за да се уча. Не мога да бъда съавтор в автобиографията на директора на ФБР, без да познавам най-прецизно неговите отношения с главния прокурор, с президента, с ЦРУ, с всекиго от правителството. Ще ми отговорите, че трябва да попитам самия директор за всички тези неща. Повярвайте ми, питал съм го, но той се изразява така бегло за всички процеси в правителството и за своето място в тях! Съществуват толкова много неща, които не мота да разбера от него. Работата е там, че той не се интересува от тях, а, от друга страна, е крайно нетърпелив. Заинтересуван е най-вече от приказки за службата му във ФБР под ръководството на Едгар Хувър, за неговата оставка и връщането му отново. Е, и аз се интересувам от тези неща, те са сърцевината на книгата, но се интересувам също от това къде е неговото място, искам да кажа — във връзка с колегите му, в цялата структура на властта.

Колинс реши да бъде полезен, да изясни някои неща, макар това да му отнеме няколко минути повече.