«Вечерните новини»

Артър Хейли

Вечерните новини

На Шийла и Даяна

със специална благодарност,

както и на

многото мои приятели в телевизията,

доверили ми информация, която не биха

документирали.

Бележка на автора: В романа на Фредерик Форсайт „Денят на Чакала“, публикуван през 1971 год., един убиец успява да се сдобие с британски паспорт чрез фалшификация. Във „Вечерните новини“ с такъв паспорт — но по различен начин — се сдобива един терорист. Описанието на процедурите, използувани от него, е плод на мои лични проучвания.

Признавам, че идеята е на Фр. Форсайт.

А. Х.

(обратно)

ЧАСТ ПЪРВА

1

В нюйоркската централа на телевизионната компания Си Би Ей научиха за катастрофиралия еърбус „А 300“, който се приближавал в пламъци към аерогарата „Форт Уърт“ край Далас, няколко минути преди да започне първата емисия на централния вечерен осведомителен бюлетин.

В осемнайсет часа и двайсет и една минути източно време шефът на бюрото на Си Би Ей в Далас предаде по телефона на един от дежурните край „подковата“ в Ню Йорк: „Очакваме всеки момент на летището «Форт Уърт» да стане голяма самолетна катастрофа. Еърбус, пълен с пътници, се сблъскал във въздуха с частен самолет. Малкият самолет паднал. Еърбусът гори и се опитва да се приземи. Полицията и линейките крещят като луди по радиото.“

— Какъв ужас! — възкликна някой от „подковата“. — Ще имаме ли снимки?

На „подковата“, това гигантско писалище, около което седяха дванайсет души, се съставяше и осъвременяваше главният информационен блок на програмата всеки делничен ден от рано сутрин до последната секунда в ефир вечер. Конкурентите в Си Би Ес му казваха „аквариума“, в Ей Би Си го наричаха „обръча“, а в Ен Би Си това бе просто „бюрото“. Но предназначението на всички тези работни места бе едно и също.

Смяташе се, че там са събрани най-кадърните във всяка телевизионна компания, способни най-вярно да преценяват и най-точно да решават всякакви въпроси, свързани с информационния поток: отговорният редактор на отдел „Новини“, водещият, редактори, режисьори, репортери и съответните им помощници. Като инструменти в оркестър там бяха подредени половин дузина компютри, телекси, цяла фаланга от телефони, последна дума на дизайна, и телевизионни монитори, на които може да бъде извикано всичко — от нередактиран още филмов материал до приготвена за излъчване част от информационна емисия, или пък някое предаване на конкурентна компания.

„Подковата“ беше на четвъртия етаж в сградата на Си Би Ей сред голямо открито пространство; от едната му страна бяха кабинетите на по-старшите от екипа, където по всяко време на деня те можеха да се спасят от трескавата атмосфера около „подковата“, за да работят на спокойствие. И днес, както обикновено, начело на „подковата“ седеше Чък Инсън, отговорен редактор на отдела. Мършав и с остър език, той беше ветеран в журналистиката, който на младини бе работил на печатарска машина и все още имаше почти патриархално предпочитание към новините от страната пред тези от чужбина. Петдесет и две годишен, по стандартите на телевизията той минаваше за възрастен, макар че не даваше никакви признаци за намаляла енергия дори и след четири години на служба, каквато често изпепеляваше други само за две. Чък Инсън не обичаше да се церемони; не понасяше глупаците и празните приказки. Просто защото при тази напрегната работа нямаше време за тях.

Беше сряда, средата на септември, и точно в този момент, напрежението бе стигнало връхната точка. Цял ден от рано сутрин се осъвременяваше, обсъждаше, поправяше и оформяше централния информационен блок, като се подбираха новините и се подреждаха по значение. Кореспонденти и ръководители на екипи по цял свят бяха направили своите предложения, получили бяха инструкции и бяха отговорили. Докато мине през всичките фази на обработка, информационният поток за деня беше сведен до осем кореспондентски съобщения, средно по минута и половина до две, а към тях две видеохроники с четец и още четири информации без картина, всяка по около двайсет секунди.

А ето че сега изведнъж заради сензационната новина от Далас, пристигнала за по-малко от осем минути преди началото на информационната емисия, целият блок от новини трябваше да бъде пренареден. Макар никой да не знаеше колко още информация ще постъпи и дали ще има снимки, за да се включи съобщението от Далас, трябваше да се махне поне една от заплануваните новини, а останалите да се посъкратят. Поредността по време и по значение изискваше и съществени размествания. Те щяха да продължат и след началото на емисията. Често се налагаше да се постъпва така.

— Важно за всички! Пренареждаме блока — отчетливо нареди Инсън. — Започваме с Далас. Кроф дава предисторията и развоя. Дойде ли вече телеграма?

— Току-що пристигна по АП — отговори Крофърд Слоун, водещият емисията, който четеше бюлетина на Асошиейтед прес, подаден му от принтера само преди секунди.

Слоун — с изсечени черти на лицето, прошарена коса и издадена напред долна челюст, познат на близо седемнайсет милиона души, които го гледаха почти всяка делнична вечер — заемаше привилегировано място на „подковата“, отдясно на дежурния по емисия. Кроф Слоун беше и ветеран в журналистиката, постепенно изкачил йерархическата стълбица, особено след като се бе отличил като кореспондент на Си Би Ей във Виетнам. След задължителния репортерски стаж в Белия дом, последван от трите години на диспечерския стол за емисия, той се бе превърнал вече в истинска национална институция, един от най-елитните журналисти в средствата за масова информация.

Само след няколко минути Слоун щеше да се отправи към студиото за директно предаване. Междувременно щеше да допълни своята новина номер едно с полученото по телефона, добавяйки и още няколко факта от информацията на Асошиейтед прес. Текстът щеше да си състави сам. Не всички водещи си пишеха сами материалите, но Слоун предпочиташе при възможност да е авторът на онова, което ще чете. Само че сега трябваше да бърза.

Повторно се разнесе високият глас на Инсън. Преглеждайки отново първоначалния ред на новините, шефът нареди на един от тримата си помощници:

— Махни Саудитска Арабия. Съкрати Никарагуа с петнайсет секунди…

Слоун трепна, като чу решението да се махне саудитската новина. Беше важно и професионално издържано съобщение от две и половина минути на близкоизточния кореспондент на Си Би Ей за бъдещите планове на саудитците относно продажбата на петрол. Утре кореспонденцията щеше вече да е неизползваема, защото се знаеше, че и други телевизионни компании я имат и щяха да я излъчат още тази вечер.

Слоун не възразяваше срещу решението Далас да е на първо място, но той би махнал новината от Конгреса за финансовите машинации на един американски сенатор. Законодателят тихомълком увеличил с осем милиона долара и без това гигантската сума по някакъв законопроект, за да се отблагодари на свой личен приятел, участвал активно в предизборната му кампания. Работата излязла наяве благодарение на усърдието, проявено от един репортер.

Макар и по-пъстра, вашингтонската новина беше по-маловажна, тъй като нямаше нищо необичайно в един корумпиран конгресмен. Но подходът на Чък Инсън подразни водещия: отново новина от чужбина, на която Слоун отдаваше значение, щеше да отиде в коша.

Отношенията между двамата — отговорен редактор и водещ, — поначало не много добри, напоследък се бяха влошили поради разногласията от точно такова естество. По всичко личеше, че принципните различия между тях се засилваха, и то не само за подбора на новините с предимство всяка вечер, но и за подхода към тях. Слоун например предпочиташе да се спре само на няколко теми, но да ги представи задълбочено, докато Инсън се стремеше да вмести колкото може повече от събитията на деня, дори и „телеграфен стил“, както обичаше да казва.

При други обстоятелства Слоун би настоял да не се лишават от саудитската информация и вероятно би успял, защото водещият бе също и редактор, така че имаше право да добави и нещо по свое усмотрение. Само че точно сега нямаше време за това.

Забързан, Слоун заби пети в пода и с ловкостта на привичка отблъсна назад стола си на колелца, после го плъзна встрани, докато се озова пред клавиатурата на компютър. Съсредоточи се, изолира се мислено от шумотевицата наоколо си и взе да пише изреченията, с които щеше да започне тазвечершната емисия.