«Адвокати на защитата»

Джон Лескроарт

Адвокати на защитата

На Джак Сойер Лескроарт

Почти всичките ни грешки са по-простими отколкото методите, чрез които се опитваме да ги прикрием.

Франсоа дьо Ларошфуко

ПЪРВА ЧАСТ

Пролог

На шестнайсетгодишната Лора Райт й оставаха само четири минути живот, когато излезе от банята в малкия апартамент на Бомон Стрийт в Сан Франциско. В очите й блестяха следите на скорошни сълзи. Но в банята беше наплискала обилно лицето с вода си и бе измила размазаната спирала и грим, така че сега кожата й светеше. Мокър кичур руса коса падаше върху широкото й гладко чело.

Тя прекоси малката всекидневна и отиде при господин Муни, учителят й по драматургия, който, наведен над кухненската маса, нанасяше някакви бележки с четливия си почерк по текста на пиесата, която репетираха. Щом се приближи до него, той се изправи. На по-ярката светлина в кухнята очите на Лора придобиха тюркоазния цвят на блузата й.

Муни имаше приятно лице, което издаваше благия му характер. Преди десет години той беше един от най-търсените изпълнители на главни роли, но сега, макар все още да изглеждаше поддържан и хубав по традиционния начин, косата му бе оредяла и прошарена, а леко увисналата гуша загрозяваше линията на челюстта.

Усмихна й се:

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

Тя кимна, все още твърде развълнувана, за да се довери на гласа си.

За миг двамата останаха загледани един в друг, после Лора протегна ръце и пристъпи към него. След малко раменете й затрепериха и Муни, притискайки я в обятията си, прокара ръка по фината коприна на гърба й.

— Всичко е наред — каза й той. — Всичко ще се оправи.

— Знам. Знам, че ще се оправи — отвърна тя, заровила лице във врата му.

— Вече се оправи — каза Муни.

Тя кимна отново.

— Знам. Просто… благодаря ти.

Тя отстъпи назад и го погледна:

— Не исках да стане така.

— Ти постъпи добре. Радвам се, че събра смелост да споделиш с някого. Трудно е да таиш подобно нещо в себе си.

— Почувствах, че мога да се доверя на теб.

— И съвсем правилно.

— Знам, но… какво беше това?

Муни отиде до прозореца и погледна към улицата.

— Никой. Нищо няма.

Лора въздъхна, пое си дълбоко въздух.

— Не вярвах Андрю да се върне толкова скоро. Не съм сигурна дали съм готова да се изправя лице в лице срещу него. Ще се разстрои, ако разбере, че съм казала първо на теб. Все пак бебето е и негово. Може пък да му кажа, че съм започнала да плача, веднага щом е излязъл, и ти си ме попитал какво има…

— Както си и беше.

Тя кимна.

— Знам, но като че ли Андрю малко ни подозира.

— Нас? За какво ще ни подозира?

— За връзката ни. Нашата. Веднъж дори се разделихме заради това.

Муни с мъка потисна смеха си.

— Заради кое по-точно?

— Той мислеше, че си падам по теб. Всъщност, аз наистина си падах.

— Падала си си по мен?

— Да, когато започнахме да репетираме пиесата тук. Съвсем мъничко. Той ужасно ревнуваше, а аз страшно се ядосах, когато ме обвини.

— В какво те е обвинил?

— Нали се сещаш. Че има нещо между нас.

Този път Муни не се сдържа и се подсмихна.

— Е, надявам се вече да е разбрал, че не е имало такова нещо. Освен това става дума за теб. Тялото си е твое, както и решението.

След кратка пауза добави:

— Знаеш ли, може би не е лошо да поговориш с родителите си.

— В никакъв случай — каза тя, клатейки глава. — Ще ме убият. Не обичат да им развалят спокойствието. Повярвай ми, така е.

Очите й отново се наляха.

Муни пристъпи към нея и избърса една търкулнала се по бузата й сълза.

— Успокой се — каза й той. — След няколко месеца всичко това ще бъде зад гърба ти. Просто преминаваш през труден период.

— Толкова се надявам да си прав. Чувствам се такава глупачка, че допуснах това да се случи. Искам да кажа, случи се само веднъж.

— Веднъж е достатъчно — гласът на Муни беше нежен.

— Нека все пак да ти е обеца на ухото в бъдеще.

— Не се безпокой — рече тя. — Взех си поука.

Но самообладанието отново я напусна и сълзите й заплашваха да рукнат. Тя стоеше и го гледаше безпомощно.

— Ще ме прегърнеш ли пак?

— Щом е толкова важно за теб, добре, но съвсем за кратко — И той я обгърна с ръце.

Тя се притисна силно към него, но едва ли не се изтръгна от обятията му, когато на вратата внезапно се почука.

— Божичко! — простена тя. — Този мой късмет! Сигурно е Андрю. Ами ако ни е видял?

Муни я задържа на една ръка разстояние.

— Лора, — каза той. — Андрю е страхотно момче. Не бива да се страхуваш от него. Дори да ни е видял, знае, че го обичаш. Наистина. Погрижи се за себе си, направи каквото трябва и всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Муни не подозираше, че последните му думи са лъжа. Ново почукване и той се запъти да отвори вратата.

(обратно)

1

— Ало?

— Ейми Ву, моля.

— На телефона.

— Спяхте ли? Събудих ли ви?

— Не, просто бях полегнала за минута.

— Петък следобед, а не сте на работа?

— Да, не съм. Не се чувствам много добре. Кой се обажда всъщност?

— Хал Норт. Помните ли ме?

— Разбира се, господин Норт. Как сте? Откъде взехте домашния ми телефон?

— Дадохте ни го последния път, не си ли спомняте?

— Вярно, точно така. С какво мога да ви бъда полезна?

— Андрю отново има проблеми.

— Съжалявам да го чуя. Какво е станало?

— Загази. Току-що го арестуваха за убийство. Там ли сте още?

— Да. Убийство ли казахте? Андрю?

— Да, да, знам. Но е факт. Всъщност са две.

— Извинете, кои са две?

— Какво казах току-що? Слушате ли ме изобщо? Убийствата са две. На учителя и на приятелката му.

— Къде е Андрю сега?

— Отведоха го в затвора. Тоест, в Младежкия възпитателен център. Още няма осемнайсет, иначе щеше да е в затвора.

— От Центъра ли се обаждате?

— Не. С Линда сме на благотворителен бал довечера, но поне още два часа ще си бъдем вкъщи. Може да закъснеем и да тръгнем след три, ако вие…

— Ще бъда у вас, да речем, след половин час.

— Добре. Ще ви чакаме.