«Предварително изслушване»

Джон Лескроарт

Предварително изслушване

На Барни Карпфингър

и на Лиса М. Сойер, любовта на живота ми

Там, където животът е по-ужасен от смъртта, там най-истинската ценност е да искаш да си жив.

Томас Браун

ПЪРВА ЧАСТ

1

До леглото на лейтенант Ейбрахам Глицки телефонът иззвъня с приглушена настойчивост.

Като вдовец, Глицки живееше в по-горната къща близнак с по-малкия си син Орел и домашната прислужница бавачка Рита. По време на болестта на жена си той бе намалил звука на телефона, така че да не буди никого в къщата, когато, както често се случваше, звънеше посред нощ.

Сега откри в мрака източника на звука, вдигна слушалката и прошепна дрезгаво:

— Глицки. Какво има?

В съзнанието му бавно изплува мисълта, че не беше необходимо да пита. Той бе шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско. Щом получаваше обаждания по никое време, те едва ли бяха от търговци, които искат да разберат дали е доволен от техните доставки по домовете. Беше почти два през нощта в понеделник, първия ден на февруари и градът беше породил само две убийства от началото на годината — един ленив месец. Въпреки това Глицки съвсем не си бе губил времето да се чуди дали работата му няма да се разсъхне.

Обаждането не идваше от полицейския диспечер, а от един от инспекторите, Ридли Бенкс, който му звънеше от клетъчния си телефон директно от мястото на престъплението. Да търсят лейтенанта направо от улицата съвсем не бе стандартна процедура — така че убийството сигурно имаше някакъв необичаен елемент. Въпреки че Ридли говореше стегнато и с малки отклонения, дори в полусънното си състояние Глицки усети спешността.

Патрулна кола в търговската част на града бе забелязала подозрително движение по Мейдън Лейн, пешеходна улица точно до Юниън Скуеър. Когато полицаите включили прожекторите, осветили мъж, наведен над нещо, което изглеждало, а и в последствие се оказало, човешко тяло.

Заподозреният побягнал, а полицаите го последвали. Очевидно пиян, мъжът залитнал към един пожарен кран, строполил се и бил заловен. Спокоен и закопчан на задната седалка на патрулката, в момента изчаквал евентуалната си разходка до затвора.

— Изглежда мъжът е един от нашите вечно проблемни съграждани — каза сухо Ридли. — Джон Доу, както ги наричаме.

— Без документи, разбира се. — Глицки беше почти буден. Електронният часовник до леглото му показваше 1:45.

— Не и собствени. Но намерихме портфейла в него.

— Жертвата е имала портфейл? — До този момент Глицки си представяше, че убийството вероятно е още един инцидент от продължаващата война на бездомниците в Сан Франциско. Побоите и дори убийствата бяха станали начина, по който все по-ожесточените скитници си оспорваха правото над най-тлъстия пай от града — търговският център. Със сигурност разположението на Юниън Скуеър отговаряше на този профил.

Но настоящата жертва имаше портфейл, който си струваше открадването, а това намаляваше вероятността да става дума за мизерстващ бездомник.

— Да, взет от чантичката й.

— Била е жена?

— Да. — Мълчание — Ние я познаваме. Илейн Уейджър.

— Какво за нея?

— Тя е жертвата.

Глицки усети как главата му олеква. Без да осъзнава какво прави, сложи свободната си ръка на сърцето и я притисна към гърдите.

Гласът от телефонната слушалка може и да бе продължил още известно време, но той не го чу.

— Ейб? Там ли си?

— Да. Какво?

— Тъкмо казах, че може би ще искаш да дойдеш. Сигурно ще е фрашкано с медийни чакали по зазоряване или при първото изтичане на информация — което се случи по-напред.

— Там съм — обеща Глицки. — Дай ми петнайсет минути.

Но след прекъсване на връзката, той не помръдна. Едната му ръка безцелно се забиваше в плътта над сърцето. Другата стискаше телефонната слушалка. Просто лежеше, вперил невиждащ поглед в тъмнината около себе си.

Когато телефонът започна силно да писука в ръката му, за да му напомни, че все още не е окачил слушалката, Ейб се съвзе. Рязко тресна телефона, отхвърли завивките на една страна и се изправи със скок.

След това отново замръзна.

Илейн Уейджър.

— Господи, моля те, не! — Не знаеше, че го е казал на глас, но чу собствените си думи да разпръскват тишина та.

Илейн Уейджър бе единствената дъщеря на Лорета Уейджър, харизматичната афроамериканска сенаторка от Калифорния, която бе починала преди няколко години. Илейн — тазвечершната жертва — от две години работеше като помощник областен прокурор в Съдебната палата.

Предполагаше се, че никой не знае, но тя беше също и дъщеря на Глицки.

Вече в колата си, успя някак да се облече. Шофираше по тъмните и почти безлюдни улици.

Никой не знаеше. Доколкото на Глицки му бе известно, дори и самата Илейн. Тя вярваше, че биологичният й баща е доста по-възрастния съпруг на майка й, Дейн Уейджър — бял, богат, непочтен и с връзки. На практика, когато Лорета откри че е бременна от Глицки, тя запази истината за себе си и го притисна да се оженят. Глицки не разбра внезапната й привързаност и когато й каза, че има нужда от време за размисъл — все пак, беше още в колежа, без работа и пари, — Лорета безцеремонно го изостави и, без да й мигне окото, се пренасочи към Уейджър, другият мъж, който я ухажваше.

Около трийсет години сенаторката пазеше тайната около раждането на дъщеря си, и то най-вече от истинския баща на момичето. Докато най-после не дойде време да реши, че трябва да използва факта като разменна монета, за да убеди Глицки, че понякога един сенатор може да извърши безнаказано убийство.

Номерът й не мина. Вярно, че някога Ейб и Лорета бяха имали любовна връзка, но сега той беше ченге до мозъка на костите си, а преди три години тя бе убила човек под неговата юрисдикция. Новината, че тяхната минала връзка е създала дете, едва ли щеше да промени онова, което той беше длъжен Да направи.

А то бе да я даде на правосъдието.

Така че, когато Глицки я уведоми, че смята да я предаде, Лорета реши, че няма да изтърпи ареста, шумното съдебно дело и загубата на репутацията си. Все пак, по онова време тя беше една от най-популярните и уважавани афроамериканки в страната. Избра свой собствен изход — „нещастен случай“ с пистолет в дома й.

След това Глицки така и не се накани да разкрие тайната пред дъщеря си. „За какво й е този допълнителен товар? — питаше се той. — Каква полза ще има от истината?“

А сега внезапно — и завинаги — бе станало прекалено късно.

Разбира се, той беше следил живота й и пътя, който бе следвала кариерата й след напускането на офиса на областния прокурор. Използвайки политическите връзки на майка си, тя започна частна практика при „Ренд и Джекмън“, една от най-влиятелните юридически фирми в града.

От клюките Глицки бе научил, че тя се е сгодила за някакъв лекар от Тайбърън. Наскоро беше включена и в списъка за избор на съдии. Също така, тя водеше упражнения по разискване на хипотетични казуси в юридическия колеж „Хейстингс“ и даряваше хонорара си на фонда за стипендии.

Справяше се добре. Животът й напредваше по свой собствен път, без намесата на Глицки. Можеше да се гордее от разстояние и тайно да се наслаждава на успехите й.

Илейн не се нуждаеше от бащината му подкрепа.

Сега вече не се нуждаеше от абсолютно нищо.