«Бяла смърт»

Клайв Къслър, Пол Кемпрекос

Бяла смърт

Пролог I

Западно от Британските острови, 1515 г.

Диего Агирес се събуди от неспокойната си дрямка. Имаше чувството, че по лицето му е пробягал плъх. Широкото му чело бе плувнало в студена пот, сърцето блъскаше бясно в гърдите му, безформен ужас го захапа жадно в червата. Заслуша се в приглушеното хъркане на спящия екипаж, долови тихия плясък на разбиващите се в дървения корпус вълнички. Като че ли всичко бе на мястото си. Въпреки това не можеше да се отърси от натрапчивото чувство, че нейде из сенките се спотайва някаква невидима заплаха.

Стана, наметна дебело вълнено одеяло около яките си рамене и изкачи стълбите до обгърнатата от мъгла палуба. Под приглушената светлина на луната масивната каравела проблясваше, сякаш бе направена от паяжина. Агирес тръгна към човека, сгушил се до жълтия пламък на фенера.

— Добър вечер, капитане — поздрави мъжът.

Агирес със задоволство отбеляза, че вахтеният е буден и си отваря очите на четири.

— Добър вечер — отвърна той. — Всичко наред ли е?

— Да, господине. Само дето все още няма никакъв вятър.

Агирес погледна нагоре към призрачните мачти и платна.

— Ще дойде. Надушвам го.

— Щом казвате, капитане — отвърна мъжът; едва потисна прозявката си.

— Слез да подремнеш. Ще те сменя.

— Още е рано. Смяната ми свършва след още едно обръщане на стъклото.

Капитанът взе пясъчния часовник до фенера и го обърна.

— Готово. Вече е време.