«Мечката и драконът»

Той не караше колата. За тази работа си имаше Анатолий, широкоплещест бивш войник от специалните части Спецназ, който носеше пистолет под палтото и караше автомобила с безмилостна агресивност, въпреки че се грижеше с голяма любов за него. На прозорците имаше черни пластмасови завески, които не позволяваха на случайния минувач да вижда хората вътре. Самите стъкла бяха дебели, направени от поливъглероди и армирани, за да могат да спрат всичко по-малко от 12,7-милиметров куршум. Поне така твърдеше фирмата преди шестнадесет месеца пред търговските агенти на Головко. Бронята я правеше близо тон по-тежка от нормалното за S 600 „Бенц“, но това, изглежда, не се беше отразило на мощността й и на возенето. След време колата щеше да се разнебити най-вече от неравните улици. Пътното покритие беше изкуство, което неговата страна все още не беше овладяла, помисли си Головко и разгърна сутрешния вестник. Беше „Интернешънъл Хералд трибюн“, винаги надежден източник на информация, защото беше съвместно издание на „Вашингтон поуст“ и „Ню Йорк таймс“ — две от най-изкусните разузнавания в света, макар да бяха прекалено арогантни, за да бъдат истински професионалисти, каквито бяха Сергей Николаич и хората му.

Той беше постъпил в разузнаването, когато то още беше известно като КГБ — Комитетът за държавна сигурност. Все още считаше, че това беше най-добрата подобна правителствена служба в света, въпреки че се беше провалила. Головко въздъхна. Ако СССР не се беше разпаднал в началото на 90-те години, постът му на председател щеше да му осигури положението на член на Политбюро с право на глас, щеше да има истинска власт в една от двете световни суперсили и само погледът му щеше да кара някои от силните мъже на деня да се разтреперят… Но… не, каква щеше да бъде ползата? Той. Всичко беше една илюзия, а тя е нещо необичайно за човек, свикнал да цени обективната истина. Щеше да е истинска дихогамия