«Частен клуб»

Бележка на автора

Когато фактът и измислицата се преплетат в един роман, читателят не винаги е в състояние да познае кое какво е. Запозналите се с ръкописа ме питаха кое е истинското и кое — плод на въображението ми, поради което реших да изясня нещата.

Първо, Федералната контратерористична спецчаст ФКТС, за която става дума тук и в другите книги от серията за Джон Кори, се основава на реално съществуващата Обединена контратерористична спецчаст ОКТС, като имам разрешението да използвам името й.

В самата книга има много сведения за СНЧ — съкращение, което ще се изясни с развитието на действието. Цялата информация за СНЧ е точна — поне доколкото зная.

Що се касае до секретния правителствен план „Горски пожар“, той се основава на някои сведения, на които попаднах предимно в интернет; можете да ги смятате за слухове, факти, чиста измислица или някаква смесица от всичко това. Лично аз съм убеден, че някаква разновидност на Горски пожар с друго кодово име наистина съществува. А ако не съществува, би следвало да бъде създадена.

Другите акроними в книгата като ЕЯБ, Наколенник и други подобни, за които често ме питат, са истински. Ако онова, което четете, ви се струва истинско, то най-вероятно е такова. Истината определено е по-силна от измислицата, а често се оказва и по-страшна.

Най-често задаваният ми въпрос е истински ли са мечешките гръмчета. Да, истински са.

Действието се развива през октомври 2002 година и един месец след 11.09.2001; използваните заглавия и статии от „Ню Йорк Таймс“ са истински. Освен това всички споменати правителствени предпазни мерки — или тяхната липса — са верни за конкретния си момент.

Някои от читателите, особено работещите в правозащитните органи, са на мнение, че детектив Джон Кори има известни проблеми с правомощията си. Признавам, че нарочно се намесих за по-драматичен ефект. Ако играе по правилата и следва стриктно инструкциите, Джон Кори едва ли би се вписал в идеала за герой.

Първите читатели на романа споделиха, че ги е държал будни дълго след прелистването на последната страница. И наистина, това е плашеща книга за плашещи времена, но същевременно е и предупреждение за един свят след единадесети септември.

(обратно)

Първа част

Петък

Ню Йорк

ФБР разглежда свързаните с тероризъм случаи без оглед на раса, религиозна принадлежност, националност или пол.

Тероризмът в Съединените щати

Публикация на ФБР, 1997 г.

1

Аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ на Нюйоркското полицейско управление, раняван при изпълнение на служебния си дълг, пенсиониран по инвалидност (което е просто номер за получаване на повече пари; около 98 процента от тялото ми продължават да си функционират) и в момента на работа като нещатен агент към Федералната контратерористична спецчаст.

— Чувал ли си за Къстър Хил Клуб? — попита Хари Мюлер, който седеше в клетката срещу мен.

— Не. Защо?

— Ще ходя там през уикенда.

— Приятно прекарване — казах.

— Ловна хижа, държана от сбирщина богати десни кукундели.

— Само не ми носи еленско, Хари. Нито мъртви пилци.

Станах от бюрото си и отидох до бюфета. Над каните с кафе висяха афишите с най-търсените от Министерството на правосъдието. От стената ме зяпаха предимно мюсюлмански господа, сред които и отрепка номер едно — Осама бин Ладен.

Сред близо двайсетината лица се виждаше и един либиец, Асад Халил, известен също и като Лъва. Нямаше нужда да се вглеждам в снимката. Познавах лицето му като своето собствено, макар да не се бяхме запознавали официално.

Кратката ми връзка с г-н Халил бе преди около две години. Тогава го дебнех, а най-накрая се оказа, че всъщност той дебне мен. Успя да се измъкне, а аз се отървах с лека рана. Арабите вероятно биха казали: „Писано е да се срещнем отново и да си уредим сметките“. Очаквах го с нетърпение.

Изсипах остатъците от кафето в една стиропорена чаша и погледът ми се плъзна по лежащия на плота брой на „Ню Йорк Таймс“. Голямата новина за днес — петък, 11 октомври 2002 г., гласеше: С ГОЛЯМО МНОЗИНСТВО КОНГРЕСЪТ ОТОРИЗИРА БУШ ДА ИЗПОЛЗВА СИЛА СРЕЩУ ИРАК.

„Според официални източници САЩ планират да окупират Ирак“ — допълваше подзаглавието.

Изглежда, войната бе предрешен въпрос, както и победата. Следователно нямаше да е зле да има и план за окупация. Зачудих се дали някой в Ирак има представа за всичко това.

Върнах се с кафето на бюрото си, включих компютъра и прочетох вътрешните бележки. Вече сме почти безхартиена организация и записките с парафи започват да ми липсват. Засърбя ме ръката да се подпиша върху екрана с химически молив, но в крайна сметка се задоволих с електронния му еквивалент. Ако бях шеф на тази организация, всички бележки щяха да се пишат върху хвърчащи листа.

Погледнах си часовника. Беше четири и половина следобед и колегите ми на двайсет и шестия етаж на Федерал Плаза 26 се стопяваха бързо. Трябва да обясня, че те, подобно на моя милост, са служители на Федералната контратерористична спецчаст — четирибуквена агенция ФКТС в един свят на трибуквени организации.

Живеем в свят след 9/11, така че на теория за всички нас уикендите са просто поредните два работни дни. В действителност почетната традиция на Федералния петък т.е. да се измъкнеш по-рано не се е променила особено и НЙПУ, което влиза в спецчастта и така или иначе е свикнало с гадните часове, стои на стража през уикенди и по празници.

— Какво ще правиш през почивните дни? — попита Хари Мюлер.

Предстояха три почивни дни по случай Деня на Колумб, но какъвто съм си карък, по разписание трябваше в понеделник да съм на работа.

— Смятах да участвам в парада по случай Деня на Колумб, но съм на работа в понеделник.

— Сериозно? Щеше да ходиш да маршируваш?

— Не, но така казах на капитан Парези — обясних. — Освен това му подшушнах, че майка ми е италианка и смятам да я изведа с инвалидната количка на парада.

Хари се разсмя.

— Хвана ли се?

— Не. Въпреки това предложи да бута количката.

— Мислех, че родителите ти са във Флорида.

— Там са си.

— И че майка ти е ирландка.

— Ирландка е. И сега трябва да си търся италианска майка, за да може Парези да я бута по Кълъмбъс Авеню.

Хари отново се разсмя и се обърна към компютъра си.

Също като повечето служители от Близкоизточния отдел на спецчастта, Хари Мюлер разработва и държи под око Обектите на внимание, което на политически коректен език означава мюсюлманската общност. Аз пък се занимавам предимно с разпитване и набиране на информатори.

Огромен процент от източниците ми са патологични лъжци и палячовци, чиято основна цел са парите или гражданството, или пък искат да направят мръсно на някой от своите. От време на време попадам на нещо истинско, но тогава трябва да споделям човека си с ФБР.

Спецчастта се състои предимно от агенти на ФБР и детективи от НЙПУ като мен. Освен това имаме хора и от други федерални агенции като Дирекция имиграция и митници ДИМ, щатската полиция и полицията от предградията, Пристанищните сили за сигурност и тъй нататък — прекалено са много, за да мога да ги изброя и дори запомня.

Към групата колеги има и хора-призраци, които всъщност не съществуват, но ако ги имаше, щяха да се водят от ЦРУ.

Проверих си имейла. Имаше три съобщения. Първото бе от шефа ми, главен специален агент Том Уолш, който бе поел КТС, след като предишният ми шеф Джак Кьониг загина в Световния търговски център.