«Дъщерята на генерала»

ГЛАВА ПЪРВА

— Свободно ли е мястото — попитах симпатичната млада жена, която седеше сама във фоайето на клуба. Тя повдигна очи от вестника, но не ми отговори. Седнах срещу нея и сложих бирата си на масата. Тя продължи да чете вестника си и да отпива от питието си — уиски с кола.

— Често ли идваш тук? — попитах аз.

— Махай се.

— Каква е паролата?

— Влизането на чужди лица забранено.

— Не те ли познавам отнякъде?

— Не.

— Да, щаба на НАТО в Брюксел. Срещнахме се на един коктейл.

— Може и да си прав — съгласи се тя. — Ти се напи и повърна в Купата за пунш.

— Светът е малък — отвърнах.

И наистина беше. Синтия Сънхил, жената, която седеше срещу мен сега, не ми беше просто случайна позната. В действителност преди време ние имахме връзка, както се казва. Очевидно тя предпочиташе да не си спомня за това.

— Ти повърна. Казах ти, че от уиски с кола ще ти прилошее.

— От теб ще ми прилошее.

От отношението й човек можеше да предположи, че аз я бях зарязал, а не тя мен.

Седяхме във фоайето за коктейли в офицерския клуб във Форт Хадли, Джорджия. Беше щастливият час¹ и всички с изключение на нас двамата изглеждаха щастливи. Бях облечен в син цивилен костюм, а тя в хубава розова плетена рокля, която подчертаваше тена й, кестенявата й коса и светлокафявите очи, а също и други части от анатомията й, които си спомнях с умиление.

— По служба ли си тук — запитах я аз.

— Нямам право да обсъждам този въпрос.

— Къде си отседнала?

Не последва отговор.

— Колко време ще останеш тук?

Тя отново се зачете във вестника.

— Ожени ли се за оня тип, с когото ми изневеряваше? — запитах я.

Тя остави вестника си и ме погледна.

— Ти беше този, с когото изневерявах. За него бях сгодена.

— Добре, а все още ли си сгодена?

— Не е твоя работа.

— Би могло да бъде.

— Не и в този ти живот — информира ме тя и отново се скри зад вестника си. На ръката й не се виждаше нито годежен пръстен, нито халка, но в нашия занаят това не означаваше много, както вече бях разбрал в Брюксел.

Между другото Синтия Сънхил наближаваше трийсетте, а аз вече бях над четирийсет, така че нашата връзка не беше пролетно-есенна, а по-скоро пролетно-лятна. Тя продължи година, докато и двамата бяхме командировани в Европа, а годеникът й, майор от специалните части, беше командирован в Панама. Животът на военните е безпощаден към всякакъв вид връзки, а защитата на западната цивилизация буди желание за секс.

Синтия и аз се бяхме разделили малко повече от година преди тази случайна среща, при обстоятелства, които най-добре биха могли да се опишат като объркани. Явно нито тя, нито аз го бяхме забравили; мен все още ме болеше, а тя все още беше сърдита. Измаменият годеник също изглеждаше малко раздразнен последния път, когато го видях в Брюксел с пистолет в ръка.

Има нещо испанско в архитектурата на офицерския клуб, може би дори мавританско и вероятно поради това внезапно се сетих за „Казабланка“ и процедих с крайчеца на устата си:

— От всички барове на света, тя влезе точно в моя.

Или не го разбра, или не беше в настроение за шеги, защото продължи да си чете вестника „Старс ендстрайпс“, вестник, който никой не чете, поне не на публично място. Но Синтия е малко прекалено предана, лоялна и ентусиазирана за войник и в нея няма нищо от цинизма и отегчението, които повечето мъже проявяват след няколко години служба.

— Сърца, изпълнени със страст, ревност и омраза — подсказах аз.

— Върви си, Пол — отвърна ми Синтия.

— Съжалявам, че обърках живота ти — казах искрено.

— Ти не би могъл да объркаш дори и деня ми.

— Ти разби сърцето ми — казах още по-искрено.

— Бих желала да разбия главата ти — отвърна тя с истински ентусиазъм.

Виждах, че отново възпламенявам някакво чувство в нея, но това със сигурност не беше страст. Спомних си едно стихотворение, което й шепнех в по-интимните ни моменти, наведох се напред и казах нежно:

— Добре. Умри тогава.

И тя се изправи и тръгна.

— Изсвири го още веднъж. Сам.

Изпих си бирата, изправих се и се върнах на бара. Застанах на бара сред мъже, които бяха преживели доста неща, мъже с гърди, отрупани с медали и значки, мъже с ленти от Корея, Виетнам, Гренада, Панама и Залива. Мъжът от дясната ми страна, пълен полковник със сива коса, каза:

— Войната е ад, синко, но адът няма злобата на пренебрегната жена.

— Амин.

— Видях всичко в огледалото на бара — уведоми ме той.

— Огледалата в баровете са много интересни — отвърнах.

— Да. — Всъщност в момента той ме изучаваше в огледалото на бара. Във връзка с цивилното ми облекло попита:

— Уволнен ли си?

— Да — отвърнах, но всъщност не бях.

Тогава той изказа мнението си за жените в армията:

— Пикаят клекнали. Само се опитай да го направиш с тридесет килограма снаряжение. — А после оповести: — Трябва да отида да пусна една вода, — и бавно се отправи към тоалетната, където предполагам застана прав пред писоара.

Излязох от клуба и попаднах в горещата августовска нощ, качих се в моя Шевролет и тръгнах през главния гарнизон, който беше нещо като търговски център, но без зони и включваше всичко, като се почне от гарнизонната лавка и супермаркета за военнослужещи и се стигне до не на място построените спални помещения и една изоставена ремонтна база за танкове.

Форд Хадли е малък гарнизон в Южна Джорджия, основан през 1917 година за обучение на пехотни войски, които били изпращани в месомелачката на западния фронт. Районът на военната база обаче е твърде голям — повече от 100 хиляди акра предимно горски терен, подходящ за военни учения, тактика за оцеляване, обучение за водене на война при партизански условия и т.н.

Пехотинската школа сега постепенно отмира и сега голяма част от гарнизона изглежда изоставена. Но тук се намира Школата за специална подготовка, чиито цели изглеждат малко неясни или може би, ако искаме да бъдем снизходителни, бихме могли да наречем експериментални. Доколкото мога да определя, в школата се четат лекции по водене на психологическа война, подготовка за живот в условия на лишения и изолация, начини за справяне със стреса и други мъдри неща. Звучи доста страшничко, но като познавам армията, мога да преценя, че колкото и блестяща да е била първоначалната идея, то тя вече се е превърнала в строева подготовка, козируване и лъскане на ботуши с плюнка.

На север от Форт Хадли е разположен средно големият град Мидлънд, един типично военен град в някои отношения, населен с пенсионирани военни и цивилни служители от базата, с хора, които търгуват с войниците, а също и такива, които нямат нищо общо с военните, но това не им пречи да си живеят добре.