«Мисията Атлантида»

На Лора

Дори Земята да се отмести

и планините да се срутят в морето,

аз винаги ще те обичам!

Нищо не продължава вечно в една и съща форма. Виждал съм онова, което някога е било твърда почва, да пропада в морето, и съм виждал земи да се създават от дълбините на океана. А по върховете на планините са се откривали котви от древността.

Питагор, гръцки математик (ок. 582–507 г. пр.Хр.)

В полярните региони се наблюдават непрекъснати размествания на леда, който не е разпределен симетрично по целия полюс. Въртенето на Земята оказва влияние върху тези асиметрично разположени маси, като предизвиква центробежно завихряне, което се предава на твърдата земна кора. Тази центробежна сила непрекъснато ще нараства, докато достигне определена точка, когато ще предизвика измествания на земната кора върху тялото на планетата. В резултат от тези измествания териториите от полярните региони ще се разположат на екватора.

Алберт Айнщайн, немски физик (1879–1955 г. сл.Хр.)

В романа се преплитат митологични и религиозни, археологични и научни факти. Националната научна фондация на САЩ признава за истина следните данни:

• Всички митологии по света разказват за напреднала цивилизация, унищожена от потоп — например мита за Атлантида, и легендата за потопа в Библията.

• Наскоро откритата мистериозна „аномалия“ в Антарктида.

• Присъствието на американски войски в Източна Антарктида, изграждащи секретна база близо до езерото Восток.

• Съществуването на поне един вулкан, който според някои учени би могъл да разтопи ледената шапка и да предизвика глобален катаклизъм.

(обратно)

Първа част

ОТКРИТИЕ

1.

Източна Антарктида

Лейтенант Терънс Дрейк от войските за поддръжка на ВМС на САЩ, разположени на авангардния пост в Антарктида, се опита да намери прикритие от ледената виелица зад една огромна снежна пряспа. Позивните на пикочния му мехур бяха станали неудържими. Но ако им се поддадеше, щеше да наруши цял куп международни закони.

Дрейк потрепери, когато през голата, забравена от бога снежна пустош, премина поредният полярен вихър. В сумрака пред него се извисяваха фантастични снежни дюни, наречени „саструги“, а сенките, които те хвърляха, приличаха на кратери от далечна планета в дълбините на космоса. Да, последната граница на Земята беше студена и неприветлива бездна от отвъдното — свят, който природата бе предназначила да остане необитаван от човека.

Лейтенант Дрейк се размърда в опит да се постопли. Натискът в пикочния му мехур ставаше неустоим. Антарктическият договор съдържаше строги забрани за опазването на естественото състояние на околната среда, които можеха да се сведат до следното правило: „В природата на Антарктида не се внася нищо чуждо!“. А това включваше и облекчаването в снега.

Умните глави от Националната научна фондация го бяха предупредили изрично, че азотният шок върху природата на ледения континент може да доведе до необратими последици за хиляди години напред. Поради тази причина в подобни случаи от него се очакваше да разкъса торбичките си с хранителните порциони и да се изпишка в една от тях. За нещастие обаче никой не се бе сетил да предвиди подобни торбички за разузнавателните патрули.

Дрейк надзърна през рамо към белите куполи на къщичките от фибростъкло в далечината. Официалната версия за мисията на американския „изследователски екип“ на Антарктида гласеше, че проучва сеизмичната активност в дълбините на ледената шапка. Само преди три седмици вибрациите от един такъв субледников тремор бяха откъснали от бреговете на Източна Антарктида парче с размерите на щата Роуд Айлънд. За носещия се по океанските течения с около пет километра на ден айсберг щяха да бъдат необходими приблизително десет години, докато достигне до по-топлите географски ширини и се разтопи.

„Десет години!“ — помисли си лейтенант Дрейк.

Като че ли точно толкова време делеше и него от нормалните човешки същества. Което означаваше, че тук може да му се случи буквално всичко и никой няма да чуе писъците му. Усетил тази зловредна мисъл, той побърза да я потисне дълбоко в себе си.

Когато Дрейк се яви в поделението в Порт Хуенем, Калифорния, за да се запише за мисията в Антарктида, старият еднорък цивилен готвач, който транжираше пържоли за офицерската столова, му препоръча да прочете биографиите на мъже като Ърнест Шакълтън, Джеймс Кук, Джон Франклин и Робърт Фалкън Скот — изследователи от времето на кралица Виктория и крал Едуард, проучвали Южния полюс в името и за славата на Великобритания.

Готвачът му подшушна също така, че трябва да гледа на тази задача като на тест за издръжливост — нещо като съвременен ритуал за възмъжаване. Че пътешествието до Антарктида ще бъде като любовна авантюра — екзотична и опияняваща, която ще доведе до коренна духовна промяна в Дрейк. И точно когато усети, че този враждебен рай е успял да го прелъсти, ще установи, че трябва да го напусне. И никак няма да му се иска.

Как ли пък не!

Още от първия ден на този леден куб Дрейк нямаше търпение да се махне оттук. Особено след като новите му подчинени побързаха да го уведомят, че именно в Антарктида старият готвач от Порт Хуенем е загубил ръката си вследствие на измръзване. Оказа се, че всички в ротата му са били изпързаляни от тъпия готвач.

Ала вече бе прекалено късно да се обръща назад. Дори и да искаше да се върне в Порт Хуенем, не можеше. Военноморските сили бяха закрили антарктическия си тренировъчен център там. Що се отнася до едноръкия готвач, сега той сигурно се наслаждаваше на правителствената си пенсия на някой топъл плаж, подсвирквайки на момичета по монокини. А самият Дрейк се будеше с пресъхнала уста и с ужасяващи болки в главата, от които чак му причерняваше. Нощ след нощ пустинноподобният въздух изсмукваше влагата от тялото му. Всяка сутрин той отваряше очи с пълния комплект оплаквания от тежка пиянска нощ, ала без да се бе насладил на алкохолното опиянение.

Лейтенантът напъха дебелата ръкавица в джоба си и усети замръзналото заешко краче, което годеницата му Лорета му подари на сбогуване. Съвсем скоро то ще виси на огледалото за задно виждане на червения форд „Мустанг“, който той ще купи за медения им месец с парите, които се трупаха по сметката му. Да, зелените гущерчета от заплатата му сигурно вече са станали цяла планина. Просто защото нямаше къде да ги харчи.

Станцията „Макмърдо“ — основната база на САЩ в Антарктида, се намираше на цели две хиляди и петстотин километра оттук и предлагаше на двестатината си непрекъснато сменящи се обитатели кафене, два бара и съотношение между мъжете и жените десет към едно. Истинската цивилизация се намираше на още четири хиляди километра оттам — в Крайстчърч, Нова Зеландия.

Така че Дрейк все едно се намираше на Марс.

Следователно кой, за бога, ще забележи, че се е изпикал в снега?!

Лейтенантът се закова на място.

Виелицата като че ли бе постихнала. Точно в този момент опустошителните ветрове сякаш решиха да си починат. Сред ледовете се бе настанила злокобна тишина. Той обаче знаеше, че ветровете ще се появят отново без всякакво предупреждение, с ураганната скорост от 300 километра в час. Защото такава бе непредвидимата природа на вътрешните снежни пустини на континента Антарктида.

Сега или никога!

Дрейк смъкна ципа на термоекипировката си и се облекчи. Студът го захапа и премина през тялото му като електрическа искра. Тази нощ температурите се очакваха да спаднат до минус 130 градуса, което означаваше, че оголената плът ще замръзне за по-малко от тридесет секунди.

При тази мисъл лейтенантът започна обратно броене от тридесет. На минус седмата секунда вдигна ципа на панталона си, промърмори набързо една благодарствена молитва и вдигна поглед към небесата. Трите ярки звезди от Колана на съзвездието Орион примигваха весело над голата ледена повърхност. „Царете на Изтока“, както ги наричаше той, бяха единствените свидетели на неговите незаконни действия.