«Насън и наяве»

На двамата Лари: Лари Хюз и Лари Киршбаум — моите литературни шерпи.

КНИГА ПЪРВА

Първа глава

Някой я следеше. Беше чела за преследвачи, но те принадлежаха на друг свят, в който цареше насилието. Нямаше представа кой може да е, кой би искал да я нарани. Отчаяно се опитваше да не изпада в паника, но в последно време имаше ужасни кошмари и всяка сутрин се будеше с чувството, че е обречена. „Навярно всичко е само плод на въображението ми — помисли си Ашли Патерсън. — Прекалено много работя. Имам нужда от почивка.“

Тя се обърна към огледалото. От него я гледаше около трийсетгодишна жена, елегантно облечена, с патрициански черти, стройна фигура и интелигентни, разтревожени кафяви очи. От нея се излъчваше кротко изящество, фин чар. Тъмната й коса меко падаше върху раменете. „Не мога да понасям вида си — каза си. — Прекалено съм мършава. Трябва да се храня по-добре.“ Отиде в кухнята и започна да си приготвя закуска, като се опитваше да забрави за страшното нещо, което се случваше, и да се съсредоточи върху пухкавия омлет. Включи кафеварката и постави филийка в тостера. След десет минути всичко бе готово. Ашли отнесе подноса на масата, седна, взе вилицата, порови в чинията, после отчаяно поклати глава. Нямаше апетит.

„Така повече не може да продължава — ядосано си помисли. — Който и да е той, няма да му позволя да ми причинява това. Няма.“

Погледна часовника. Вече трябваше да тръгва за работа. Огледа познатото си жилище, сякаш се мъчеше да намери в него някакво успокоение. Апартаментът й бе приятно мебелиран и се намираше на третия етаж в сграда на „Виа Камино Корт.“ Състоеше се от дневна, спалня, кабинет, баня, кухня и стая за гости. От три години живееше в Кюпъртино, Калифорния. Допреди две седмици Ашли беше смятала дома си за уютно гнезденце, истински рай. Но сега се бе превърнал в крепост, в място, където никой не можеше да проникне и да я нарани. Отиде до входната врата и провери ключалката. „Още утре ще поръчам да ми поставят резе“ — помисли си. Угаси осветлението навсякъде, заключи вратата и се спусна с асансьора до подземния гараж.

Гаражът пустееше. Колата й беше само на шест метра от асансьора. Предпазливо се огледа, после изтича, бързо се качи в колата и заключи вратата. Сърцето й силно биеше. Насочи се към центъра на града под мрачното, злокобно небе. Метеоролозите прогнозираха дъжд. „Но няма да завали — каза си Ашли. — Слънцето ще изгрее. Ще сключа сделка с теб, Господи. Ако не завали, това ще означава, че всичко е само плод на въображението ми.“

Десет минути по-късно Ашли Патерсън пътуваше по централните улици на Кюпъртино. Все още я изпълваше с благоговение чудото, в което се е превърнало това някога заспало кътче в долината Санта Клара. Разположено на осемдесет километра на юг от Сан Франциско, именно тук беше започнала компютърната революция и мястото бе получило подходящото наименование Силициевата долина.

Тя работеше в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“, процъфтяваща, бързо развиваща се компания с двеста служители.

Когато зави по Силвърадо Стрийт, изпита неприятното усещане, че той е зад нея, че я следи. Но кой? И защо?

Тя погледна в огледалото. Всичко изглеждаше нормално.

Инстинктът й обаче подсказваше обратното.

Наближи модерната сграда на „Глобъл Къмпютър Графикс“. Отби към паркинга, показа на пазача служебната си карта и паркира на своето място. Тук се чувстваше в безопасност.

Когато излезе от колата, започваше да вали.

В девет часа сутринта в компанията вече кипеше оживена дейност. Имаше осемдесет модулни клетки, заети от млади компютърни виртуози, които създаваха сайтове в Мрежата, емблеми за нови компании и илюстрации за списания. Работното пространство беше разделено на няколко части: администрация, продажби, маркетинг и техническа поддръжка. Служителите бяха по дънки, блузони и пуловери.

Когато Ашли се отправи към бюрото си, към нея се приближи прекият й началник Шейн Милър.

— Добро утро, Ашли.

Той беше сериозен, трийсетинагодишен човек с приятен характер. В началото се опитваше да я убеди да спи с него, но накрая се отказа и двамата станаха добри приятели.

Той й подаде последния брой на „Тайм.“

— Виждала ли си това?

Ашли погледна корицата. На нея имаше снимка на изискан, петдесетгодишен мъж с прошарена коса. Надписът гласеше: „Д-р Стивън Патерсън, баща на сърдечната микрохирургия.“

— Да.

— И как е да имаш прочут баща?

Тя се усмихна.

— Прекрасно.

— Той е велик човек.

— Ще му предам. Днес ще обядваме заедно.

— Добре. Между другото… — Показа й снимка на кинозвезда, която щеше да се използва в реклама за техен клиент. — Имаме малък проблем с това. Килограмите на Дезире вече й личат. Виж тези тъмни кръгове под очите й. И кожата й е на петна въпреки грима. Мислиш ли, че можеш да направиш нещо?

Тя се вгледа в снимката.

— Мога да поприкрия кръговете под очите. Ще се помъча да направя лицето й по-слабо, но… Не. Накрая навярно ще придобие странен вид. — Отново се загледа в снимката. — Ще трябва да добавя малко цвят или да използвам стари снимки.

— Благодаря. Остава ли си уговорката за събота вечер?

— Да.

Той кимна към снимката.

— Това не е спешно. Искат го за миналия месец.

Ашли се усмихна.

— Нищо ново.

Зае се със задачата. Беше специалист по реклама и графичен дизайн и работеше с текстове и изображения.

Половин час по-късно, докато се занимаваше със снимката, тя усети, че някой я наблюдава, и вдигна очи. Беше Денис Тибъл.

— Здрасти, скъпа.

Гласът му я подразни. Той бе компютърният гений на компанията. Наричаха го „Майстора“. Щом се повредеше някой компютър, пращаха него. Беше трийсетинагодишен, мършав и плешив, неприятен и арогантен. Падаше си малко маниакален тип и из компанията се носеше слухът, че сваля Ашли.

— Да се нуждаеш от помощ?

— Не, благодаря.

— Хей, ами какво ще кажеш да си организираме скромна вечеря в събота?

— Благодаря. Заета съм.

— С шефа ли ще излизаш пак?

Ашли се завъртя и ядосано го изгледа.

— Виж, това не е твоя…

— Във всеки случай не знам какво намираш в него. Той е абсолютен ръб. С мен ще си прекараш по-добре. — Намигна й. — Нали разбираш какво искам да кажа?

Тя се мъчеше да овладее гнева си.

— Имам работа, Денис.

Тибъл се наведе към нея и прошепна:

— Трябва да научиш нещо за мен, скъпа. Аз не се отказвам. Никога.

Тя го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и се зачуди дали не е той.

В дванайсет и половина остави компютъра си и се отправи към „Маргерита ди Рома“, където имаше среща с баща си.

Седеше на ъглова маса в оживения ресторант и гледаше как баща й се приближава. Трябваше да признае, че е красив. Всички се обръщаха след него. „И как е да имаш прочут баща?“

Преди години д-р Стивън Патерсън беше поставил основите на сърдечната микрохирургия. Постоянно го канеха да чете лекции в големи болници из целия свят. Ашли бе останала без майка на дванайсетгодишна възраст и нямаше никого другиго освен баща си.

— Извинявай за закъснението, Ашли. — Той се наведе и я целуна по бузата.

— Няма нищо. Току-що дойдох.

Баща й седна до нея.