«Кой се страхува от мрака»

На Атанас и Вера с обич

Специална благодарност на моята помощничка Мери Лангфорд за безценния й принос.

(обратно)

Пролог

Берлин, Германия

Соня Фербрюге нямаше представа, че това ще е последният й ден на земята. Тя си проправяше път през морето от туристи, което преливаше от тротоарите на Унтер ден Линден. „Не се паникьосвай — повтаряше си. — Трябва да запазиш самообладание“.

Електронното съобщение от Франц я беше ужасило. „Бягай, Соня! Иди в хотел «Артемизия». Там ще си в безопасност. Чакай, докато се свърж…“

Текстът прекъсваше. Защо Франц не го бе довършил? Какво можеше да е станало?

Фрау Фербрюге наближаваше Бранденбургишещрасе, където се намираше „Артемизия“, хотел само за жени. „Там ще чакам Франц и той ще ми обясни какво става“ — помисли си тя.

Когато стигна до следващия ъгъл, светна червен светофар и Соня Фербрюге спря. Някой от навалицата се блъсна в нея и тя политна на улицата. „Verdammt Touristen!¹“ Една лимузина внезапно се отдели от тротоара, понесе се към нея, закачи я и я събори на земята. Около нея се струпаха хора.

— Добре ли сте?

— Ist ihr etwas passiert²?

— Peut-elle marcher³?

В този момент спря случайно минаваща линейка. Двама санитари бързо слязоха при тълпата.

— Ние ще се погрижим за нея.

Соня Фербрюге беше качена в линейката. Вратата се затвори и след секунда колата полетя напред.

Когато се опита да се изправи, тя разбра, че е завързана за носилката.

— Добре съм — възрази жената. — Нищо ми няма. Аз… Единият санитар се наведе към нея.

— Всичко е наред, фрау Фербрюге. Отпуснете се.

Тя го погледна сепнато.

— Откъде знаете името ми?…

Усети внезапно убождане на игла в ръката си и след миг потъна в очакващия я мрак.

Париж, Франция

Марк Харис стоеше сам на най-високата платформа на Айфеловата кула, без да обръща внимание на проливния дъжд. От време на време назъбени мълнии превръщаха дъждовните капки в ослепителни диамантени водопади.

Отвъд Сена се намираше познатият Пале дьо Шайо и паркът Трокадеро, ала той не ги виждаше. Мислите му бяха насочени към удивителната новина, която светът щеше да научи.

Вятърът вихреше дъжда в безумен въртоп. Марк Харис заслони китката си с ръкав и се вторачи в часовника си. Закъсняваха. И защо бяха настояли да се срещнат, при това в полунощ, чудеше се той. В този момент чу, че вратата на асансьора се отваря. Към него се приближаваха двама мъже — бореха се със свирепия вятър.

Щом ги позна, Марк Харис облекчено си пое дъх.

— Закъсняхте.

— Заради гадното време, Марк. Извинявай.

— Нали дойдохте. Срещата във Вашингтон е уредена, нали?

— Тъкмо за това трябва да поговорим с теб. Сутринта надълго и широко обсъждахме как е най-добре да процедираме и решихме…

Докато приказваха, вторият мъж бе заобиколил зад Марк Харис и почти едновременно се случиха две неща: нещо тежко и тъпо го удари по черепа и в следващия миг усети, че го вдигат и го прехвърлят през парапета под студения дъжд. Тялото му полетя в трийсет и осем етажната бездна.

Денвър, Колорадо

Израснал в суровата Кълона край Ванкувър, Канада, Гари Рейнолдс се беше обучавал за пилот там, затова бе свикнал да лети над коварни планински райони. Пилотираше чесна „Сайтейшън II“ и зорко наблюдаваше снежните върхове наоколо.

В кабината на самолета можеха да пътуват двама души, но този ден той нямаше копилот. Не и в този полет, мрачно си помисли Рейнолдс.

Беше заявил фалшив маршрут на летище „Кенеди“. Никой нямаше да се сети да го търси в Денвър. Щеше да пренощува в дома на сестра си и на сутринта щеше да продължи на изток, за да се срещне с другите. Бяха се уговорили за всичко и…

По радиостанцията се разнесе глас и прекъсна мислите му:

— Сайтейшън едно, едно, едно, лима фокстрот, тук контролната кула на международното летище Денвър. Моля, обадете се.

Гари Рейнолдс натисна бутона.

— Тук сайтейшън едно, едно, едно, лима фокстрот. Искам разрешение за кацане.

— Едно лима фокстрот, съобщете позицията си.

— Едно, лима фокстрот. Намирам се на двайсет и четири километра североизточно от летище Денвър. Височина четири хиляди и петстотин метра.

Отдясно се извисяваше връх Пайк. Небето бе ясносиньо, времето — спокойно. „Добра поличба“, помисли си той.

Последва кратко мълчание и отново се разнесе гласът от кулата:

— Едно лима фокстрот, имате разрешение за кацане на писта две-шест. Повтарям, писта две-шест.

— Едно лима фокстрот, прието.

Внезапно Гари Рейнолдс усети, че самолетът рязко се разтърсва. Изненадан, той погледна през прозореца на кабината. Бе се появил силен вятър и след секунди чесната попадна в яростна турбуленция, която я заподхвърля насам-натам. Той изтегли щурвала в опит да набере височина. Безполезно. Беше впримчен в свирепия въртоп. Самолетът не се поддаваше на контрол. Гари Рейнолдс натисна бутона на радиостанцията.

— Тук едно лима фокстрот. Извънредна ситуация.

— Едно лима фокстрот, от какъв характер е извънредната ситуация?

— Попаднах във вятърна ножица — извика той по микрофона. — Крайна турбуленция! Намирам се в истински ураган, по дяволите!

— Едно, лима фокстрот, вие сте само на четири и половина минути от летище Денвър, а на нашите монитори няма нито следа от въздушна турбуленция.

— Не ми пука какво има на вашите монитори! Нали ви казвам… Помощ! — изведнъж изкрещя Гари Рейнолдс. — По…

В контролната кула смаяно видяха, че точката на радара изчезва.

Манхатън, Ню Йорк

Призори в района под Манхатънския мост над Ист Ривър до кей 17 дванайсет униформени полицаи и цивилни детективи се бяха струпали около напълно облечен труп, проснат върху песъчливия речен бряг. Вълните на прилива зловещо поклащаха главата му.

Детектив Ърл Гринбърг от отдел „Убийства“ в Манхатънския участък беше приключил официалните процедури. Не бяха позволили на никого да се приближи до тялото, преди да бъдат направени снимки, и докато полицаите оглеждаха наоколо за улики, той описа местопрестъплението. Дланите на жертвата бяха увити в прозрачни найлонови торбички.

Патоанатомът Карл Уърд свърши работата си, изправи се, изтупа праха от панталона си и погледна двамата главни детективи. Детектив Ърл Гринбърг бе професионалист, кадърен мъж с внушителни постижения. Сивокосият детектив Робърт Пригицър излъчваше флегматизма на човек, който вече е виждал всичко това.

Уърд се обърна към Гринбърг.

— Той е на твое разположение, Ърл.

— Какво установи?

— Очевидната причина за смъртта е прерязано гърло, точно през сънната артерия. Двете му коленни капачки са разбити и ми се струва, че има няколко счупени ребра. Някой хубавичко го е обработил.

— Ами часът на смъртта?

Уърд погледна водата, която плискаше главата на жертвата.

— Трудно е да се каже. Предполагам, че са го изхвърлили тук някъде след полунощ. Ще ти дам пълен доклад, когато го закараме в моргата.

Гринбърг насочи вниманието си към трупа. Сиво сако, тъмносин панталон, светлосиня вратовръзка, скъп часовник на лявата китка. Детективът приклекна и се зае да прерови джобовете му. Пръстите му напипаха бележка. Той я извади, като я държеше за ръба.

— На италиански е. — Гринбърг се огледа. — Джанели!

Един от униформените полицаи бързо се приближи.

— Да?

Детективът му подаде бележката.

— Можеш ли да я прочетеш?

Джанели бавно я прочете на глас.

— Последна възможност. Чакай ме на кей 17 с останалата дрога, иначе ще нахраниш рибите. — Върна бележката на Гринбърг.

— Мафиотско убийство, а? — изненада се Робърт Пригицър. — Защо са го оставили така на открито?