«Кой се страхува от мрака»

На Атанас и Вера с обич

Специална благодарност на моята помощничка Мери Лангфорд за безценния й принос.

(обратно)

Пролог

Берлин, Германия

Соня Фербрюге нямаше представа, че това ще е последният й ден на земята. Тя си проправяше път през морето от туристи, което преливаше от тротоарите на Унтер ден Линден. „Не се паникьосвай — повтаряше си. — Трябва да запазиш самообладание“.

Електронното съобщение от Франц я беше ужасило. „Бягай, Соня! Иди в хотел «Артемизия». Там ще си в безопасност. Чакай, докато се свърж…“

Текстът прекъсваше. Защо Франц не го бе довършил? Какво можеше да е станало?

Фрау Фербрюге наближаваше Бранденбургишещрасе, където се намираше „Артемизия“, хотел само за жени. „Там ще чакам Франц и той ще ми обясни какво става“ — помисли си тя.

Когато стигна до следващия ъгъл, светна червен светофар и Соня Фербрюге спря. Някой от навалицата се блъсна в нея и тя политна на улицата. „Verdammt Touristen!¹“ Една лимузина внезапно се отдели от тротоара, понесе се към нея, закачи я и я събори на земята. Около нея се струпаха хора.

— Добре ли сте?

— Ist ihr etwas passiert²?

— Peut-elle marcher³?

В този момент спря случайно минаваща линейка. Двама санитари бързо слязоха при тълпата.

— Ние ще се погрижим за нея.

Соня Фербрюге беше качена в линейката. Вратата се затвори и след секунда колата полетя напред.

Когато се опита да се изправи, тя разбра, че е завързана за носилката.

— Добре съм — възрази жената. — Нищо ми няма. Аз… Единият санитар се наведе към нея.