«Звездите светят над нас»

Звездите светят над нас, гледат как жалко живеем, колко дребнаво и ни оплакват.

Моне Нодле

ЧАСТ ПЪРВА

I

Четвъртък, 10 септември 1992 г. 20:00 часа

Самолетът „Боинг 727“ се гмурна в морето от кълбести облаци, които го заподмятаха като огромно Сребристо перо. По високоговорителя прозвуча разтревоженият глас на пилота:

— Затегнахте ли предпазния си колан, мис Камерън?

Никакъв отговор.

— Мис Камерън… Мис Камерън…

Тя се стресна от дълбокия унес.

— Да.

Мислено се бе пренесла в по-щастливи времена, на по-приятни места.

— Добре ли сте? Скоро би трябвало да излезем от бурята.

— Нищо ми няма, Роджър.

„Може би ще имаме щастието да се разбием“ — помисли си Лара Камерън. Би било подходящ край. Някъде, по някакъв начин всичко се бе объркало. „Това е Съдбата — каза си Лара. — Човек не може да се пребори със Съдбата си.“ — През последната година изцяло бе загубила възможността да управлява своя живот. Имаше опасност да изгуби всичко.

„Поне няма какво повече да се обърква — рече си тя с горчивина. — Вече не остана нищо.“

Вратата на кабината се отвори и се появи пилотът. Той спря за миг, любувайки се на своята пътничка. Красива жена — лъскавата й черна коса бе вдигната нагоре, кожата й беше безупречна, в котешкосивите очи личеше интелигентност. Беше се преоблякла, след като излетяха от Рино и сега носеше бяла вечерна рокля от Скаси, която подчертаваше стройната, привлекателна фигура и разкриваше раменете й. На шията й проблясваше колие от диаманти и рубини.

„Как може да изглежда така адски спокойна, когато светът около нея се срива?“ — удиви се той. През последния месец вестниците безмилостно я нападаха.

— Работи ли вече телефонът, Роджър?

— Боя се, че не, мис Камерън. Има много силни смущения поради бурята. Ще кацнем на летище Ла Гуардия с около час закъснение. Съжалявам.

„Ще закъснея за тържеството по случай собствения си рожден ден — помисли Лара. Всички ще бъдат там. Двеста души гости, сред които вицепрезидентът на САЩ, губернаторът на Ню Йорк, кметът, холивудски знаменитости, известни спортисти, финансисти от пет-шест държави…“ Тя лично бе одобрила списъка на поканените.

Представи си голямата бална зала в „Камерън Плаза“, където щеше да бъде празненството — кристалните призми на полилеите „Бакара“, пречупващи светлината в ослепителен диамантен блясък, двадесетте маси с куверти за двеста души, подредени с най-фини покривки, порцеланови съдове, сребърни прибори, стъклени чаши и в центъра на всяка маса — букет от бели орхидеи и фрезии.

В двата края на предната банкетна зала ще се предлагат напитки, в средата ще има дълга маса с изваян от лед лебед, а около него — хайвер „Белуга“, пушена сьомга, скариди, омари, краби и изстудяващо се шампанско. Десететажната торта е готова в кухнята. Сигурно всички келнери и пазачи от охраната вече са по местата си.

В балната зала оркестърът трябва да е на подиума, а музиката му да изкушава гостите да танцуват цялата нощ, празнувайки нейния четиридесети рожден ден. Всичко е готово.

Вечерята също ще бъде чудесна. Тя лично бе избрала менюто. За начало — пастет от гъши черен дроб, последван от лека крем-супа от гъби, филе а ла Джон Доури, за основно ястие — агнешко с розмарин, гарнирано със суфле от ябълки и зелен фасул, после сирене, грозде и накрая — торта с кафе.

Щеше да бъде грандиозно празненство. Тя ще вдигне гордо глава и ще се яви пред своите гости така, сякаш всичко й е наред. Тя е Лара Камерън.

Частният самолет най-после кацна на Ла Гуардия с час и половина закъснение.

Лара се обърна към пилота:

— Роджър, още тази нощ се връщаме отново в Рино.

— Ще бъда тук, мис Камерън.

Шофьорът я чакаше с лимузината до стълбата на самолета.

— Вече се тревожех за вас, мис Камерън.

— Случихме отвратително време, Макс. Карай колкото е възможно по-бързо към „Плаза“.

— Да, госпожо.

В колата Лара взе телефона и набра номера на Джери Таунзенд. Той отговаряше за цялата подготовка на празненството. Лара искаше да се увери, че ще се погрижат за гостите й. Никой не отговаряше. „Вероятно той вече е в балната зала“ — помисли Лара.

— Побързай, Макс.

— Да, мис Камерън.

Видът на огромния хотел „Камерън Плаза“ винаги предизвикваше у Лара дълбоко задоволство от това, което бе създала, но тази вечер бързаше твърде много, за да мисли за това. В голямата бална зала всички я чакаха.

Тя мина през въртящите се врати и забърза през просторното, импозантно фоайе. Заместник-управителят Карлос я видя и се втурна към нея.

— Мис Камерън…

— По-късно — отвърна Лара и продължи нататък. Пред затворените врати на голямата бална зала тя спря и пое дълбоко дъх. „Готова съм да застана пред тях“ — рече си Лара. Усмихвайки се, разтвори със замах вратите и се вцепени. Залата бе съвсем тъмна. Дали не й готвеха някаква изненада? Посегна към ключа зад вратата и запали осветлението. Ярка светлина заля огромното помещение. Нямаше никой — ни жива душа. Смаяна, Лара не помръдваше.

За бога, какво би могло да се случи с двеста души гости? В поканите бе написано осем часа. Вече наближаваше десет. Възможно ли е толкова много хора просто да се изпарят? Струваше й се свръхестествено. Огледа огромната празна зала и потръпна. На рождения й ден преди една година същата зала бе изпълнена с нейните приятели, с музика и смях. Толкова добре помнеше този ден…

(обратно)

II

Преди една година дневната програма на Лара Камерън бе както обикновено:

10 септември 1991 г.

5:00 — Гимнастика с треньор

7:00 — Участие в „Добро утро, Америка“

7:45 — Среща с японски банкери

9:30 — Джери Таунзенд

10:30 — Административен проектантски съвет

11:00 — Изпращане на факсове, разговори с чужбина, кореспонденция

11:30 — Заседание по строителството

12:30 — Среща със „С и Л“

13:00 — Обед с Хю Томпсън — интервю за списание „Форчън“

14:30 — Банкери от „Метрополитън Юниън“

16:00 — Градската проектантска комисия

17:00 — Среща с кмета Грейси Маншън

18:15 — Заседание с архитектите

18:30 — Службата за жилищно строителство

19:30 — Коктейл с група инвеститори от Далас

20:00 — Тържество за рождения ден в голямата бална зала на „Камерън Плаза“

Облечена в спортен екип, тя чакаше нетърпеливо треньора си Кен.

— Закъсня.

— Съжалявам, мис Камерън. Будилникът ми не звъня и…

— Имам напрегнат ден. Да започваме.

— Добре.

Половин час загряваха, после преминаха към активна аеробика.

„Има тяло като че е на двадесет и една години — мислеше Кен. — Определено бих я пожелал в леглото си.“ Беше му приятно да идва всяка сутрин просто за да я погледа, да бъде близо до нея. Постоянно го питаха какво представлява Лара Камерън, а той отговаряше:

— Дамата е върхът!