«Звездите светят над нас»

Звездите светят над нас, гледат как жалко живеем, колко дребнаво и ни оплакват.

Моне Нодле

ЧАСТ ПЪРВА

I

Четвъртък, 10 септември 1992 г. 20:00 часа

Самолетът „Боинг 727“ се гмурна в морето от кълбести облаци, които го заподмятаха като огромно Сребристо перо. По високоговорителя прозвуча разтревоженият глас на пилота:

— Затегнахте ли предпазния си колан, мис Камерън?

Никакъв отговор.

— Мис Камерън… Мис Камерън…

Тя се стресна от дълбокия унес.

— Да.

Мислено се бе пренесла в по-щастливи времена, на по-приятни места.

— Добре ли сте? Скоро би трябвало да излезем от бурята.

— Нищо ми няма, Роджър.

„Може би ще имаме щастието да се разбием“ — помисли си Лара Камерън. Би било подходящ край. Някъде, по някакъв начин всичко се бе объркало. „Това е Съдбата — каза си Лара. — Човек не може да се пребори със Съдбата си.“ — През последната година изцяло бе загубила възможността да управлява своя живот. Имаше опасност да изгуби всичко.

„Поне няма какво повече да се обърква — рече си тя с горчивина. — Вече не остана нищо.“

Вратата на кабината се отвори и се появи пилотът. Той спря за миг, любувайки се на своята пътничка. Красива жена — лъскавата й черна коса бе вдигната нагоре, кожата й беше безупречна, в котешкосивите очи личеше интелигентност. Беше се преоблякла, след като излетяха от Рино и сега носеше бяла вечерна рокля от Скаси, която подчертаваше стройната, привлекателна фигура и разкриваше раменете й. На шията й проблясваше колие от диаманти и рубини.