«Спомени от полунощ»

На Алегзандра с обич

Не пей ми песни за деня,

слънцето е враг на любовта.

Попей за сенки, за тъма,

за спомени от полунощ.

Сафо

Пролог

Дзюлун, май 1949

— Трябва да прилича на нещастен случай. Можеш ли да го уредиш?

Това беше истинска обида. Усети как в душата му се надига гняв. Такъв въпрос се задава на някой аматьор, взет от улицата. Изкуши се да отговори саркастично: Ще се опитам. Какво предпочитате — нещастен случай у дома? Или да си счупи врата, падайки по стълбите? Като танцьорът в Марсилия. Да се напие и да се удави във ваната? Като богатата наследничка. Може да умре и от свръхдоза хероин. Трима души беше изпратил така от този свят. Или да заспи със запалена цигара — детективът швед в „Хотел на левия бряг“ в Париж. Ако предпочитате, ще й се случи инцидент по пътя, самолетна катастрофа, изчезване в морето.

Естествено премълча, защото в интерес на истината се страхуваше от този мъж. Слушал бе твърде страшни истории за него и имаше основания да им вярва.

Ето защо каза само:

— Да, господине, мога да организирам нещастен случай. И никой никога няма да разбере истината.

Още преди да завърши изречението, му мина мисълта: „Но той знае, че аз ще знам.“

Намираха се на втория етаж на една постройка в заобиколения със стени град Дзюлун, издигнати от китайците през 1840-та година, за да се спасят от нашествията на жестоките англичани. По време на Втората световна война стените били разрушени, но из тесните улички и мрачните стълбища, като в запазена територия, необезпокоявани, се разхождаха банди убийци, наркомани и изнасилвачи — истинска заплаха за туристите. Те бяха предупреждавани да не се приближават до старата улица „Дун Дао Дзуън“ в предградията, където дори полицията не смееше да припари. През прозореца долиташе уличният шум, примесен с пискливата глъчка на разноезичните обитатели на потайния град.

Мъжът го изучаваше със студените си, с цвят на обсидиан очи.

— Е, добре, нека решението бъде твое — рече той накрая.

— Да, господине. Обектът в Дзюлун ли е?

— Не, в Лондон. Името й е Катерин. Катерин Алегзандър.

Мъжът се отправи по Ласкар Роуд към Блу Хаус в района „Дзун Ша Дзун“ в лимузина, придружен от двама бодигарда. Тук идваха само специални гости. Държавни глави, филмови звезди, президенти на корпорации. Управата се гордееше с дискретността на заведението. Преди дванайсет години едно от момичетата се бе разбъбрило пред репортер на някакъв вестник и на следващата сутрин го намериха на пристанището Абърдийн с изтръгнат език. В Блу Хаус имаше и девственици, и момчета, и лесбийки, които се задоволяваха без „вълшебните органи“ на мъже или животни. Това бе единственото място, където изкуството на Ишинпо от десети век все още се практикуваше. Блу Хаус бе свърталище на всевъзможни забранени удоволствия.

Този път мъжът си беше поръчал близначките. Чудесни момичета, красиви, с изумително телосложение и без задръжки. Спомни си последния път, когато беше при тях. Металният стол без дъно, галещите им пръсти и езици и ваната, пълна с ароматизирана топла вода, която се плискаше по плочките на пода, и горещите им устни, които шареха по цялото му тяло. Усети, че се възбужда.

— Пристигнахме, сър.

Три часа по-късно, когато излезе от Блу Хаус, успокоен и доволен, мъжът поръча на шофьора да кара към Моди Роуд. Загледа се през прозореца на лимузината към проблясващите светлини на града, който никога не спеше. Китайците го наричаха Дзю Лун, Деветте дракона. Той си представяше как чудовищата стоят на планинския връх над града, готови всеки миг да се спуснат и да унищожат слабите и нерешителните. Той не беше нито от едните, нито от другите.

Стигнаха до Моди Роуд.

Наставникът в дзен-будисткия манастир, който с дългата си овехтяла дреха и проскубана бяла брада приличаше на древен пергамент, вече го чакаше.

— Добър ден.

— Добър ден.

— Как сте?

— Добре.

— Радвам се.

Старецът затвори очи в мълчалива молитва и започна да люлее своята дървена купичка, пълна с номерирани молитвени пръчици. Една от пръчиците падна и люлеенето спря. В настъпилата тишина наставникът погледна в картончето и се обърна към своя посетител.

— Боговете казват — започна той на развален английски, — че скоро ще се освободиш от опасен враг.

Тръпка на приятна изненада обзе мъжа. Беше достатъчно интелигентен и разбираше, че това древно изкуство не е нищо друго освен суеверие. Но пък и не можеше да не му вярва поне малко. Налице бе и друго добро предзнаменование. Този ден бе празникът на Агиос Константинос, неговият рожден ден.

— Боговете са те благословили с добро бъдеще.

— Дано.

— Така е.

Само след пет минути той бе отново в лимузината на път към летището на Хонконг, където го чакаше частният му самолет, за да го отведе в Атина.

(обратно)

1. Глава

Янина, Гърция, юли 1948

Всяка нощ тя се събуждаше с вик, все от един и същ кошмар. Сънуваше, че е сред някакво езеро, наоколо бушува силна буря, двама непознати — мъж и жена — натискат главата й в леденостудената вода и искат да я удавят. Обзета от паника, цялата в пот, тя скачаше в леглото, борейки се за глътка въздух.

Не знаеше коя е, нямаше никакъв спомен от миналото си. Говореше английски, но не знаеше от къде е родом и защо се намира в Гърция, в малкия кармелитски манастир, дал й подслон.

С течение на времето започнаха да се появяват мъчителни откъслеци от спомени, които идваха и си отиваха твърде бързо, за да ги улови, задържи и осмисли. Спохождаха я в неочаквани моменти, заварваха я неподготвена и я хвърляха в недоумение.

В началото задаваше въпроси. Монахините бяха много мили и искаха да й помогнат, но техният обет бе обет на мълчание. Имаше право да говори само игуменката, сестра Тереза, съсухрена жена в напреднала възраст.

— Знаете ли коя съм аз?

— Не, дете мое — отвръщаше сестра Тереза.

— Как се озовах тук?

— В подножието на планината е градчето Янина. Миналата година по време на силна буря, те намерили в малка лодка в езерото. Лодката потънала, но с Божията помощ две от нашите сестри те спасили. Докараха те тук.

— Но… къде съм живяла преди това?

— Не зная, дете мое.

Такъв отговор не я задоволяваше.

— Никой ли не попита за мен? Никой ли не ме потърси?

— Не, никой — поклати глава сестра Тереза. Идеше й да закрещи от безсилие.

— И все пак, нима във вестниците не се появи съобщение за изчезването ми?

— Както знаеш, не ни е позволено да имаме връзки с външния свят. Трябва да приемем волята Божия, дете. Трябва да сме благодарни Богу за милостите, с които ни дарява. Не забравяй, че си жива.

Нищо повече не можеше да изкопчи. В началото бе твърде зле, за да мисли за всичко това, но с течение на времето се възстанови.

Щом се почувства достатъчно силна, за да се движи сама, тя започна да се грижи за цветята в градината на манастира. Прекарваше по цели дни сред тях, под лъчите на горещото слънце на Гърция, галена от нежния полъх на вятъра, разнасящ тръпчивия аромат на лимони и лозя.