«Греховете на светците»

На Алекзандра, ангелът на моето рамо

Дайте ми герой, и ще ви напиша трагедия.

Ф. Скот Фицджералд

Пролог

Поверително. ДО ВСИЧКИ ОПЕРАТИВНИ РАБОТНИЦИ. СЛЕД ПРОЧИТАНЕ НЕЗАБАВНО ДА СЕ УНИЩОЖИ.

Местонахождение: СЕКРЕТНО

Дата: СЕКРЕТНА

В строго охранявано помещение се бяха събрали дванадесет души, представляващи дванадесет държави. Седяха на удобни столове и внимателно слушаха председателя.

— За мен е щастие да ви съобщя, че заплахата, която безпокоеше всички ни скоро ще бъде отстранена. Не е необходимо да навлизам в подробности, защото през следващото денонощие за това ще чуе целият свят. Уверявам ви, че няма да се спрем пред нищо. А сега да започнем търга. Има ли първо предложение? Да. Един милиард долара. Второ? Два милиарда. Трето?

(обратно)

Глава 1

Духаше студен декемврийски вятър. Дейна бързаше по Пенсилвания Авеню на една пряка от Белия дом. И изведнъж чу вледеняващия, оглушителен писък на сирените за въздушна тревога, последван от грохот на бомбардировач, готов да хвърли смъртоносния си товар. Закова се на място, обгърната в червена мъгла от ужас.

Отново беше в Сараево. Наоколо падаха бомби. Тя стисна очи, но не успя да прогони безумната гледка. Небето пламтеше, тракаха автомати, тътнеха самолети, свистяха мини. Сгради изригваха като вулкани от бетон, тухли и прах. Ужасени хора тичаха във всички посоки в опит да избягат от смъртта.

— Добре ли сте? — сякаш от някакъв друг свят попита мъжки глас.

Дейна бавно и предпазливо отвори очи. Намираше се на Пенсилвания Авеню. В далечината заглъхваше сирена на линейка, а в небето отзвучаваше рев на реактивен самолет — точно те бяха разбудили спомените й.

— Госпожице… добре ли сте?

Тя се насили да се върне в настоящето.

— Да. Добре съм… благодаря.

Мъжът се втренчи в лицето й.

— Хей, почакайте! Вие сте Дейна Евънс, нали? Аз съм ваш голям почитател. Всяка вечер ви гледам по телевизията, не съм пропуснал нито един ваш репортаж от Югославия. Сигурно е било адски вълнуващо да отразявате ония събития, а?

— Да. — Гърлото й пресъхна.

Адски вълнуващо да гледаш как взривяват хора на парчета, как хвърлят бебета в кладенци, как по кървавочервената река плават човешки останки.

Внезапно й се пригади.

— Извинете. — Дейна се обърна и бързо се отдалечи.

Дейна Евънс се беше върнала от Югославия едва преди три месеца. Спомените бяха прекалено живи. Струваше й се нереално да върви без страх по улиците, да слуша птичи песни и човешки смях. В Сараево нямаше смях, само избухващи мини и мъчителни писъци.

„Джон Дън¹ е бил прав — помисли си тя. — Никой човек не е самотен остров. Каквото се случва с един, се случва с всеки, защото всички сме направени от кал и звезден прах. Живеем по едно и също време. Голямата стрелка на вселенския часовник безмилостно отмерва следващата минута…

В Сантяго дядо изнасилва десетгодишната си внучка…

В Ню Йорк двама млади влюбени се целуват на светлината на свещ…

Във Фландрия седемнадесетгодишно момиче ражда недъгаво бебе…

В Чикаго пожарникар рискува живота си, за да спаси котка от горяща сграда…

В Сао Паоло стотици фенове са смазани под срутила се трибуна на футболен стадион…

В Пиза майка плаче от радост, когато детето й прави първите си стъпки…

И още много други събития само за шейсет секунди. И после часовникът продължава да тиктака, докато ни прехвърля в една и съща неизвестна вечност.“

Двадесет и седем годишната Дейна Евънс имаше стройна фигура, катраненочерна коса, големи интелигентни сиви очи, миловидно лице и топъл, заразителен смях. Тя бе войнишко чедо, дъщеря на полковник, оръжеен инструктор, който постоянно се местеше от база в база. Този начин на живот я беше научил да обича приключенията. Тя бе уязвима и в същото време смела — неустоимо съчетание. През годината, през която отразяваше войната в Югославия, хората от целия свят бяха очаровани от красивата млада пламенна жена, рискуваща живота си, за да покаже ужасните събития в тази страна.

Докато минаваше покрай Белия дом, Дейна си погледна часовника. Закъсняваше за срещата.

„Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“ заемаше цяла пряка на Северозападна Шеста улица и се състоеше от четири отделни сгради: печатница, офиси, небостъргач за управителното тяло и телевизионен комплекс. Телевизионните студия на „Уошингтън Трибюн Нетуърк“ се намираха на шестия етаж на четвъртата сграда. Тук винаги кипеше движение, пред компютрите в преградените с ниски стенички помещения постоянно имаше хора. Всеобхватността на работата, която се вършеше на това място, никога не преставаше да удивлява и вълнува Дейна.

Тук беше срещнала Джеф Конърс. Известен бейзболист, наранил ръката си по време на каране на ски, сега Джеф бе спортен коментатор и водеше ежедневна колона в „Уошингтън Трибюн“. Тридесет и пет годишен, той беше висок и строен, с момчешко лице и обаятелно спокойствие, което привличаше хората. Двамата се бяха влюбили и вече говореха за брак.

През трите месеца след завръщането на Дейна от Сараево събитията във Вашингтон се бяха развили със светкавична скорост. Собственикът на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“ Лесли Стюарт продаде корпорацията на международния медиен магнат Елиот Кромуел и изчезна.

Сутрешната среща с Мат Бейкър и Елиот Кромуел започваше. Дейна беше посрещната от Аби Ласман, сексапилната червенокоса секретарка на Мат.

— Момчетата те чакат — каза тя.

— Благодаря, Аби. — Дейна влезе в ъгловия кабинет. — Здравейте…

— Закъсня — изсумтя Мат Бейкър.

Той бе нисък сивокос петдесетинагодишен мъж, малко безцеремонен и нетърпелив, но изключително интелигентен. Костюмите му винаги бяха смачкани, сякаш спеше с тях, и Дейна подозираше, че наистина е така. Той ръководеше УТН, телевизионния канал на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“.

Елиот Кромуел беше към шестдесетте, с добродушно, постоянно усмихнато лице. Той бе милиардер, натрупал огромното си състояние от десетки различни предприятия, някои от които до известна степен неприемани от обществото. В медийния бизнес, чиято цел беше разпространяването на информация, Елиот Кромуел бе загадка.

Той погледна Дейна и се усмихна.

— Мат ми каза, че пак изпреварваме конкуренцията. Рейтингът ти продължава да расте.

— Радвам се да го чуя.

— Всяка вечер слушам по пет-шест информационни емисии, но твоето предаване е различно, Дейна. Не съм съвсем сигурен защо, но ми харесва.

Тя можеше да му обясни защо. Другите журналисти говореха пред — а не на — милионната публика. Дейна се обръщаше към отделни хора. Една вечер говореше на самотна вдовица, втора — на парализиран старец, безпомощно отпуснат в леглото си, трета — на търговски пътник, далеч от дома и семейството си. Нейните репортажи бяха насочени лично. Зрителите ги харесваха и реагираха адекватно.

— Научих, че довечера ще имаш интересен гост в студиото — каза Мат Бейкър.

— Да, Гари Уинтроп.

Гари Уинтроп бе големият американски чаровник. Наследник на един от най-прочутите родове в страната, той беше млад, красив и обаятелен.

— Уинтроп не си пада по интервютата — отбеляза Кромуел. — Как успя да го накараш да се съгласи?

— Имаме едно и също хоби — отвърна тя.

Възрастният мъж повдигна вежди. Дейна се усмихна.

— Аз се любувам на картините на Моне и Ван Гог, а той ги купува. Сериозно. Веднъж го интервюирах и се сприятелихме. Ще пуснем запис на неговата пресконференция, която ще отразим следобяд. По време на интервюто ще му задавам уточняващи въпроси.

— Чудесно!

През следващия час разговаряха за новото предаване, което щеше да подготвя и води Дейна, „Престъпна граница“. Тя си поставяше две цели: да поправя извършени в миналото несправедливости и да насочва обществения интерес към неразкрити и забравени престъпления.

— В момента вървят много други подобни предавания — предупреди я Мат, — така че трябва да сме по-добри от тях. Искам да започнем с нещо голямо. Нещо, което ще привлече вниманието и…