«Щамът на Юда»

На Каролин Маккрей,

която изчете всичките ми ранни писания, без да умре от смях.

БЛАГОДАРНОСТИ

Твърде малко място за твърде много хора.

Първо, на всички в „Хариър Колинс“, дължа ви искрена, макар и позакъсняла благодарност за десетте години сътрудничество:

На големите пушки Майкъл Морисън и Лиза Галагър благодаря за подкрепата и доверието. Минало, настоящо и бъдещо.

На художниците Ричард Акуан и Томас Егнър благодаря за чудесното оформление на книгите. Гордея се с работата ви.

На маркетинг-директорите Адриен Дипиетро и Тавиа Ковалчук благодаря за енергията, с която доближиха книгите ми до хората… и привлякоха вниманието им!

На най-добрия пиар-екип на света, Пам Спенглър-Джафи и Бази Портър, благодаря, че не ме накараха да скачам от едномоторен самолет в Аляска.

На трите жени, които отвориха пътя ми към книжарниците — Лин Грейди, Лиате Щелик и Деби Стеир — огромно благодаря (това го пиша коленичил).

На неустрашимата сила зад националните продажби и отчети — Карла Паркър, Брайън Гроган, Брайън Макшери и Марк Густафсон — благодаря ви за усилията, с които наложихте книгите ми на пазара.

На Майк Спрадлин благодаря за продажбите и зомбитата (не задължително в този ред).

И на десетките други, които няма как да спомена, но чийто труд оценявам високо — БЛАГОДАРЯ!

Сред хората от по-близкото ми обкръжение по особен начин изпъква дяволската дружинка, която разкъсва всяка глава на парчета и я преподрежда в нещо по-добро — Пени Хил, Стив и Джуди Прей, Крис Кроу, Лий Гарет, Майкъл Галоуглас, Ленард Литъл, Кати Л’Еклюз, Деби Нелсън, Рита Риптоу, Дейв Мъри, Денис Грейсън, Джейн О’Рива и Каролин Уилямс. Специална благодарност дължа на Стив Прей за картата и на Пени Хил за безбройните работни обеди. На Чери Макартър — за набора от статии върху последните оръжейни технологии. Й на Дейвид Силвиан за мъченическото търпение да изслуша откъсите, които му четях на глас (ушите ти все някога ще спрат да кървят).

Й още веднъж — на четиримата, които работиха с мен от началото до края: фантастичната ми редакторка Лиса Кюш и безстрашната й колежка Мей Чен, на непоколебимите ми агенти Рас Гален и Дани Барър. Вие, хора… сте голяма работа!

И накрая, нека подчертая дебело, че за всякакви фактологически и други грешки следва да вините само и единствено мен.

БЕЛЕЖКИ ОТ ИСТОРИЧЕСКИТЕ АРХИВИ

Мистерия. В началото на 1271 година седемнайсетгодишният венецианец Марко Поло тръгва с баща си и чичо си на пътешествие към палатите на Кублай хан в Китай. Въпросното пътешествие продължило цели двайсет и четири години и донесло фантастични истории за екзотичните земи, простиращи се на изток от границите на познатия свят — вълнуващи разкази за безкрайни пустини и богати на нефрит реки, за големи градове и многобройни флотилии, за черни камъни, които горят, и за пари, направени от хартия, за невиждани зверове и чудати растения, за човекоядци и шамани.

След като служил седемнайсет години в двора на Кублай хан, през 1295 — а Марко се върнал във Венеция, разказите му били записани от френския писател Рустичело и така се появила книгата „Le Divisament dou Monde“ (или „Описанието на света“). Европа се прехласнала. Дори Христофор Колумб взел със себе си екземпляр от книгата на Марко Поло, когато поел с корабите си към Новия свят.

Ала имало една история, която Марко Поло не пожелал да разкаже в книгата си, а само загатнал за нея. Когато дошло време да напусне Китай, Кублай хан му дал четиринадесет големи кораба и шестстотин мъже. Но когато след две години Марко Поло пристигнал във Венеция, от флотилията му били останали само два кораба и осемнайсет мъже.

Съдбата на другите кораби и хора остава мистерия и до ден днешен. Корабокрушение ли е претърпял великият венецианец, бури ли са потопили корабите му, или са го нападнали пирати? Марко Поло така и не казал. А на смъртния си одър, когато го помолили за повече подробности, Марко отговорил така: „Не съм разказал и половината от онова, което видях“.

(обратно)

„Чумата застигнала най-напред град Кафа на Черно море. Там могъщите монголи татари обсаждали генуезките търговци. Чумата ударила монголските армии с горящи циреи и кръвоизливи. Покосени от страшната болест, монголските вождове мятали мъртъвци с обсадните си катапулти през стените на генуезците и чумата плъзнала сред руините на града. В година 1347 след рождението на Сина Божи генуезците побягнали с дванайсет галери към родната Италия, пуснали котва в пристанището на Месина и донесли Черната смърт на нашите брегове“.

— дук М. Джовани (1356), превод Райнхолд Себастиан „Il Apocalypse“ (Милано: А. Мондадори, 1924), 34–35

„Можем само да гадаем защо бубонната чума внезапно е напуснала пустинята Гоби в Китай през Средните векове и е покосила една трета от световното население. Всъщност никой не знае защо толкова много от заразните болести и грипните щамове през последното столетие — САРС, птичият грип — идват именно от Азия. Ако все пак знаем нещо със сигурност, то е, че следващата пандемия отново ще дойде от Изтока“.

— Център за контрол и превенция на болестите, САЩ, „Преглед на инфекциозните заболявания“, май 2006 г.

1293

Полунощ

Остров Суматра, Югоизточна Азия

Виковете най-после бяха стихнали.

Дванайсет клади горяха в среднощното пристанище.

— Il dio, Il perdonna… — прошепна баща му, но Марко знаеше, че Бог никога няма да им прости този грях.

Шепа мъже чакаха до двете издърпани на брега лодки, единствени свидетели на погребалните клади в тъмната лагуна. С изгрева на луната дванайсетте кораба, дванайсетте великолепни кораба, бяха подпалени с все екипажите им, както мъртвите, така и малцината още живи нещастници. Мачтите протягаха обвинителни огнени пръсти към небесата. Дъжд от горящи въглени обсипваше плажа и шепата свидетели. Вонеше на изгоряло месо.

— Дванайсет кораба — промълви чичо му Масео, стиснал в юмрук сребърното разпятие. — Точно колкото са били Божиите апостоли.

Поне писъците на умиращите бяха замлъкнали. Сега само пукотът и басовият рев на пламъците стигаха до песъчливия бряг. Искаше му се да извърне взор. Като някои от другите, които стояха на колене в пясъка с гръб към водата, лицата им бледи като платно.

Всички бяха съблечени до голо. Огледали бяха взаимно и подробно телата си за издайнически признаци. Дори принцесата на великия хан, прикрила се зад стъкмен от корабно платно параван, носеше единствено скъпоценната си диадема. Марко плъзна поглед по стройната й снага, която прозираше през платното, осветена от огньовете. Нея я бяха огледали слугините й, също голи. Казваше се Кокежин, Синята принцеса, девица на седемнайсет години, на колкото беше и Марко, когато потегли от Венеция. Великият хан им беше възложил отговорната задача да я предадат жива и здрава на годеника й, хана на Персия, братов внук на Кублай хан.

Сякаш преди цяла вечност.

Наистина ли бяха минали само четири месеца, откакто първият моряк се разболя, с мокри рани по слабините и под мишниците? Болестта се разпространяваше като горящо масло, измряха толкова много гребци и моряци, че галерите по неволя заседнаха на този остров, пълен, с човекоядци и невиждани зверове.

Дори и сега откъм тъмната джунгла се чуваха барабани. Ала диваците знаеха, че не бива да припарват до временното укрепление, така както вълкът заобикаля отдалеч болната овца, подушил миризмата на разложение. Единствените знаци за хранителните им навици бяха обвитите с лиани черепи, провесени по клоните на дърветата като предупреждение.

Болестта беше държала диваците на разстояние.

Досега.

Огънят най-сетне беше унищожил болестта, останали бяха само шепата оцелели.

Малцината без червени струпеи по тялото.