«Черното ехо»

Майкъл Конъли

Черното ехо

Хари Бош 1

ЧАСТ ПЪРВА

Неделя, 20 май

Момчето не виждаше в тъмното, но и не му трябваше. Опитът и дългата практика му казваха, че става добре. Равно и красиво. Движейки ръката си от рамото и въртейки китка, то описваше меки линии с цветния спрей. Движи струята равномерно, мислеше си момчето, не пропускай. Става прекрасно.

Чуваше съскането на излизащия под налягане въздух и сякаш усещаше изтичането на боята. Това беше усещане, което му доставяше удоволствие. Миризмата му напомняше за пликчето в джоба и за момент си помисли да се надруса. Може би после, реши то. Сега не искаше да спира, поне докато не довърши долния край с един последен, волен замах.

И тогава спря. Шумът на двигател се извиси над свистенето на аерозолната струя. Момчето се огледа, но не видя други светлини освен сребристобялото отражение на луната върху водната повърхност и мъждукащата крушка над вратата на помпената станция, която се намираше на средата на язовирната стена.

Но звукът не лъжеше. Някаква машина идеше към него. По шума му заприлича на камион. Дори вече му се струваше, че чува хрущенето на гумите по настлания с чакъл път, който обикаляше язовира. Шумът приближаваше. Беше почти три часът сутринта, а ето че някой идеше. Защо ли? Момчето се изправи и хвърли аерозолния флакон зад оградата по посока на водата. Чу го как издрънча надолу из храсталака, но не цопна вътре. Измъкна от джоба си пликчето и реши да дръпне силно за кураж. Навря нос вътре и пое с пълни гърди тежките изпарения на боята. Олюля се назад на пети, а клепачите му неволно затрепкаха. После хвърли и пликчето с боя зад оградата.

Момчето вдигна мотопеда си от земята и го избута през пътя, назад, към високата трева, шубраците и боровете в подножието на хълма. Добро прикритие, помисли си то, а и ще може да наблюдава кой пристига. Шумът на двигателя вече се чуваше съвсем ясно. Момчето беше сигурно, че превозното средство ще се появи след няколко секунди, но все още не виждаше светлините на фаровете. Това го обърка. Обаче беше късно да бяга. Положи мотопеда долу във високата кафява трева и спря с ръка свободно въртящото се предно колело. После се притаи, притиснато до земята, и зачака да види кой иде.

***

Хари Бош чуваше как хеликоптерът кръжи там някъде горе на светлото, над тъмнината. Защо ли не се приземява? Защо не идва на помощ? Хари едва се движеше из тъмния задимен тунел, а батериите му вече се бяха изтощили съвсем. Лъчът на фенерчето ставаше все по-слаб с всеки метър, който изминаваше. Нуждаеше се от помощ. Трябваше да се движи по-бързо. Трябваше да стигне края на тунела, преди светлината да изчезне и да остане сам в мрака. Чу как хеликоптерът направи още един кръг. Защо ли не кацаше? Къде беше помощта, от която се нуждаеше? Когато глухото пърпорене на витлата отново се отдалечи, той усети обземащия го ужас и забърза. Пълзеше с издрани и окървавени колене. В едната си ръка държеше едва светещото фенерче, а с другата се подпираше о земята, за да пази равновесие. Не поглеждаше назад, понеже знаеше, че врагът е зад него, там сред черната мъгла. Невидим, но приближаващ. Затварящ капана…

Когато телефонът в кухнята иззвъня, Хари веднага се събуди. Започна да брои иззвъняванията, питайки се дали е пропуснал първите едно или две и дали е оставил секретаря включен.

Не беше. Апаратът не прие обаждането и звъненето не престана до задължителните осем сигнала. Хари разсеяно се запита откъде ли беше дошла тази традиция. Защо не шест позвънявания? Или пък десет? Разтърка очи и се огледа. Беше се изгърбил отново на стола във всекидневната – мекия стол с падаща облегалка, който беше гордостта на оскъдната му мебелировка. Хари се отнасяше към този стол като към свой наблюдателен пост, но това все пак беше погрешно название, тъй като той често заспиваше в него дори когато не дежуреше в очакване да бъде повикан.

Утринна светлина се прецеждаше през пролуката между пердетата и оставяше бледа диря върху лакирания чамов под. Хари се загледа в прашинките, които мързеливо плуваха в светлината близо до плъзгащата се стъклена врата. Лампата върху масата до него светеше, а телевизорът до стената отсреща предаваше с намален почти до края звук неделното утринно религиозно шоу. Върху масата стояха придружителите на безсънието – тесте карти, списания и криминалета с меки корици, някои от които едва започнати, а след това захвърлени. Имаше и смачкан пакет цигари, както и три празни бирени бутилки с различни етикети, които някога бяха принадлежали към опаковки от шест подобни дружки по съдба. Бош беше напълно облечен чак до смачканата вратовръзка, прихваната за бялата му риза със сребърна щипка, върху която се четяха цифрите 187.

Той отпусна ръка надолу към колана си, после я плъзна назад към кръста. Изчака. Когато сигналът на електронния пейджър зазвуча, Хари Бош прекъсна веднага досадното бръмчене. Откачи предавателя от колана си и погледна номера. Не се изненада. Оттласна се от стола, протегна се и разкърши вратните прешлени и гръбнака си, докато изпукат. После се отправи към кухнята, където върху един плот стоеше телефонът. В бележника, който извади от джоба на якето си, Хари записа: „Неделя, 8:53 часа сутринта“, след което набра номера. Последваха две иззвънявания и един глас рече:

– Полицейско управление на Лос Анджелис, участък Холивуд. Говори офицер Пелч. С какво мога да ви бъда полезен?

– Човек може да пукне, докато се оправи с всичките тия глупости. Искам да говоря с дежурния сержант – каза Бош.

В едно от кухненските шкафчета Хари намери цял пакет цигари и пое първата порция дим за деня. Изплакна една прашна чаша, напълни я с вода от чешмата, после взе два аспирина от пластмасовото шишенце, което също стоеше в шкафчето. Тъкмо гълташе втория, когато сержантът на име Кроули взе слушалката.

– Какво става, да не беше на черква? Звънях ти. Никой не отговаря…

– Кроули, казвай за какво съм ти!

– Е, знам, че те даваха снощи по телевизията в онова нещо, обаче работата си е работа. Продължавате дежурството, ти и партньорът ти, през целия уикенд. Та значи имате си един труп при холивудския язовир, там горе, в една тръба. Намира се до пътя, който обикаля язовира „Мълхоланд“. Знаеш ли го къде е?

– Знам мястото. Друго?

– Патрулната кола замина натам. Съдебният лекар и екипът от техническата служба са уведомени. Моите хора още не знаят за какво става дума, само са открили трупа. Бил на около десет метра навътре в тръбата. Не искали да влизат, за да не заличат следите, понеже може да се окаже, че това е мястото на престъплението, нали разбираш? Казах им да се обадят на твоя партньор, обаче той все още не отговаря. У тях също го няма, та си помислих, че може да сте някъде заедно. После си рекох – не, той не е твоят тип. Пък и ти не си неговият…

– Аз ще го намеря. Като не са влизали вътре, откъде знаят, че е труп, а не просто някой заспал?

– Е, влезли са мъничко навътре, нали разбираш, и са го достигнали с пръчка или нещо такова. Побутнали го здравичката, обаче той бил одървен като телеграфен стълб.

– А, значи не искали да заличат следи на местопрестъплението, обаче ровили с прът около трупа. Прекрасно! Тия момчета да не постъпват на служба веднага щом изкарат забавачницата?

– Хайде, Бош, щом получим обаждане, знаеш, длъжни сме да проверим, нали така? Да не искаш да прехвърляме всички сигнали за намерени трупове веднага на отдел „Убийства“? Тогава ще откачите само за една седмица.

Бош смачка фаса си върху мивката от неръждаема ламарина и погледна навън през прозореца на кухнята. Долу в ниското забеляза едно от туристическите влакчета да се движи между огромните светлокафяви сгради на звукозаписните студия в Юнивърсъл Сити. Стената на първата сграда, заемаща цялото разстояние от едната пряка до другата, беше боядисана в небесносиньо с бели облачета на места, за да бъде използвана при снимането на филми, когато времето и естествения лосанджелиски пейзаж не позволяваха това.

– Откъде е дошло обаждането? – запита Бош.

– Било е анонимно, на откритата линия девет-едно-едно. Дошло е малко след четири часа сутринта. Дежурната телефонистка казва, че е било направено от уличен автомат на булеварда. Някой се е мотал там горе при язовира и е намерил онзи в тръбата, и толкова. В информационния отдел имат запис на разговора.

Бош усети обземащия го гняв. Извади от шкафа шишенцето с аспирин и го пусна в джоба си. Докато разсъждаваше над обаждането от четири часа, той отвори хладилника и надзърна вътре. Не видя нищо, което да спре вниманието му. Погледна часовника си.