«Капанът на свободата»

Дезмънд Багли

Капанът на свободата

На Рон и Пеги Халънд

1.

I

Колкото и учудващо да беше, офисът на Макинтош се намираше в Сити. Доста го търсих в лабиринта между «Холборн» и «Флийтстрийт», който обърква онези, които са свикнали с подредените успоредни улици на Йоханесбург. Най-накрая го намерих в една неприветлива сграда. Изтъркана месингова табела невинно оповестяваше, че в тази къща в стил от времето на Дикенс се помещава офисът на «Англо-скотиш холдингс».

Усмихнах се, като докоснах лъскавата табела и оставих отпечатъци от пръсти. Изглежда, Макинтош си знаеше работата — тази табелка, очевидно лъскана от поколения куриери наред, сигнализираше за старателно планирана работа, което беше добър знак за бъдещето. Личеше стилът на професионалиста. И аз съм професионалист, не обичам да работя с аматьори — те са непредсказуеми, невнимателни и твърде опасни, за да ми допадат.

Тъй като Англия е духовната родина на аматьорството, се чудех какъв ли е Макинтош, но той беше шотландец, а това предполага известна разлика.

Асансьор, разбира се, нямаше, затова тромаво изкачих четирите етажа по стълбите. Осветлението беше оскъдно, жълтеникавите стени отчаяно се нуждаеха от пребоядисване. Намерих офиса в дъното на тъмен коридор. Обстановката беше толкова непретенциозна, че се запитах дали бях попаднал на правилния адрес, но пристъпих напред и казах:

— Името ми е Риардън. Искам да видя мистър Макинтош.

Червенокосото момиче зад бюрото ме насърчи с топла усмивка и остави чашата с чай, която държеше.

— Той ви очаква. Ще видя дали е свободен. — Тя влезе в другата стая, като затвори внимателно вратата зад себе си. Имаше хубави крака.

Погледнах одрасканите, разнебитени шкафове и се запитах какво ли има в тях. Открих, че не мога да отгатна просто така. Може би бяха препълнени с нещо английско или шотландско.

На стените висяха две гравюри от XVIII век — Уиндзорският замък и Темза край Ричмънд. Имаше и една викторианска гравюра върху стомана, която изобразяваше «Принсез стрийт» в Единбург. Те още повече засилваха натрапчивата идея за присъствието на английския дух в този офис. Възхищавах се от Макинтош все повече и повече — подредбата беше направена с мисъл и се зачудих дали беше извикал специалист по обзавеждането, или имаше приятел, който отговаря за декорите в някое филмово студио.

Момичето се върна.

— Мистър Макинтош ще ви приеме. Минете направо.

Хареса ми усмивката й, така че й се ухилих в отговор и минах покрай нея, за да вляза в бърлогата на Макинтош. Той не се беше променил. Не бях и очаквал — не и за два месеца. Но понякога човек се държи различно на родна територия, където се чувства сигурен и знае какво точно е. Бях доволен, че Макинтош не се беше променил, защото това означаваше, че се чувства сигурен в себе си навсякъде и по всяко време. Обичам хора, на които може да се разчита.

Имаше светлочервеникава коса и руси, едва забележими вежди и мигли, които придаваха на лицето му оголен вид. Дори да не се бръснеше седмици наред, никой не би го забелязал. Беше слаб и се питах как ли би се справил в едно сбиване. Мъжете от неговата категория обикновено измислят невероятно ужасни номера, за да компенсират липсата на мускули. Но Макинтош никога не би си наврял носа в подобна бъркотия, има толкова други начини да използваш мозъчните си клетки.

Той сложи ръцете си на бюрото с длани, обърнати надолу.

— Ето те и теб — замълча, задържайки дъха си, след което произнесе името ми шепнешком, — Риардън. Приятен ли беше полетът ви, мистър Риардън?

— Да, мистър Макинтош.

— Това е чудесно. Седнете, мистър Риардън. Какво ще кажете за чаша чай? — Той се усмихна почти незабележимо. — Хора, които работят в офис като този, пият чай през цялото време.

— Може — казах и седнах.

Той отиде до вратата:

— Бихте ли донесли още една чаша чай, мисис Смит?

Вратата се затвори с тихо щракване и аз вдигнах глава по посока на звука.

— Тя знае ли?

— Разбира се — отвърна той спокойно. — Не бих могъл да се справя без мисис Смит. Тя е много способна секретарка.

— Смит? — попитах иронично.

— Да, това е истинското й име. Не е чак толкова невероятно — в Англия е пълно с хора на име Смит. Тя ще дойде след минутка. Предлагам да оставим сериозните разговори за тогава. — Той се вгледа внимателно в мен. — Костюмът ви е доста лек за английския климат. Не трябва да се разболявате точно сега.

Усмихнах му се:

— Може би ще ми препоръчате шивач?

— Прав сте. Трябва да посетите моя. Ще ви се стори скъпичко, но ще го уредим. — Той отвори едно чекмедже и извади дебела пачка банкноти.

— Ще ви трябват за всекидневни разходи.

Гледах невярващо, докато той броеше петлировите банкноти. Отдели тридесет от тях.

— Нека да бъдат двеста — реши той, прибави още десет и бутна купчинката към мен. — Надявам се, нямате нищо против да са в брой. В нашата работа се гледа доста отвисоко на чековете.

Натъпках парите в портфейла, преди да е променил решението си.

— Не е ли малко необичайно от ваша страна? Не очаквах да бъдете толкова щедър и непринуден.

— Предполагам, че ще покрият разходите — каза той с разбиране. — А и знаете, че трябва да ги заслужите.

Предложи ми цигара.

— Какво става в Йоханесбург?

— Все същото, с малка разлика — казах. — Откакто заминахте, е построена нова дванадесететажна сграда.

— Само за два месеца? Не е зле.

— Издигнаха я за двадесет дни — отвърнах сухо.

— Напред, южноафриканци! А, ето го и чая.

Мисис Смит постави подноса с чая на бюрото и придърпа един стол. Гледах я с интерес, защото всеки, на когото имаше доверие Макинтош, беше необикновен. Тя не изглеждаше различна, което може би се дължеше на обичайния костюм и приятна усмивка, които са характерни за всички секретарки. Помислих си, че при други обстоятелства бихме могли да се разбираме чудесно с нея — разбира се, ако мистър Смит не е наблизо.

Макинтош махна с ръка.

— Ще влезете ли в ролята на домакиня, мисис Смит?

Тя се зае с чашите и Макинтош каза:

— Няма нужда от повече инструкции, нали? Тук сте, за да вършите работа, Риардън. Мисля, че вече можем да поговорим конкретно за задачата, която ни предстои.

Смигнах на мисис Смит.

— Колко жалко!

Тя ме погледна, без да се усмихва.

— Захар? — бе всичко, което попита.

Макинтош сплете пръстите си.

— Знаете ли, че Лондон е световен център на търговията с диаманти?

— Не, мислех, че е Амстердам.

— Там се извършва шлифоването. Лондон е мястото, където диамантите се купуват и продават във всички степени на обработка — от шлифовани камъни до готови бижутерийни изделия — усмихна се той. — Миналата седмица бях на едно място, където цели торби с диаманти се продаваха като топъл хляб.

Приех чашата чай, която мисис Смит ми предложи.

— Предполагам, че са добре пазени.

— Наистина — каза Макинтош. Ръцете му бяха разперени като на рибар, който току-що е изтървал риба. — Вратите на складовете са толкова здрави и сигурни, помещенията са бъкани от електронни «играчки», така че само ако мигнеш, и цялата лондонска полиция ще е по петите ти.

Изгълтах чая и оставих чашата.

— Аз не съм касоразбивач — казах — и няма да знам откъде да започна. Мисля, че имате нужда от професионалист и, между другото, ще са нужни няколко души.