«Убиецът на президента»

Брайън Хейг

Убиецът на президента

1.

— Хубав пистолет имате — подхвърлих на красивата млада дама, докато се настанявах на задната седалка.

Тя не отговори.

— Кобура също си го бива.

— И двете са на стандартно въоръжение във ФБР — благоволи да ми отговори тя.

— Без майтап? А да сте гърмели по някого с тоя пищов?

— Още не, но вие може да сте първият — хвърли ми кос поглед тя.

Съдейки по акцента, младата дама беше някъде от Средния запад, най-вероятно от Охайо. А съдейки по тона и поведението й, като нищо можеше да изпълни заплахата си. Нито тя, нито джентълменът на предната седалка изразиха с усмивка или жест някакво задоволство от факта, че ще им бъда спътник.

Реших да счупя ледовете и казах:

— Аз съм Шон Дръмънд.

— Млъкнете — отвърна тя.

— Хубава утрин, нали?

Тя ме дари с гневен поглед и се извърна към прозореца.

— Къде отиваме? — попитах.

— Замълчете, ако обичате. Опитвам се да мисля.

— Попитах ви друго.

— Значи не обръщате внимание на отговорите, които получавате.

Намирахме се на задната седалка на черен седан без опознавателни знаци, а отпред седяха двама цивилни.

— Вие да знаете къде отиваме, момчета? — попитах ги аз.

Мъжът вдясно от шофьора хвърли поглед към колегата си, после се извърна към мен.

— Да — гласеше отговорът.

Както вече споменах, аз съм Шон Дръмънд, имам чин майор и съм военен адвокат. А тези тримата май са гадни типове, които ме водят към близката тръстика да ми хвърлят един хубав бой. Е, може би не в буквалния смисъл на думата, но вероятно се досещате какво имам предвид. Преди малко излязохме от портала на централата на ЦРУ, завихме наляво по „Доли Мадисън“ и се насочихме на запад към Маклийн. Без светлини и сирени, но доста бързо — с повече от сто: един факт, който заслужаваше внимание.

Знаех името на дамата: Дженифър Марголд. Знаех и какво работи — специален агент на Федералното бюро за разследване от оперативната централа във Вашингтон. Ако не притежаваше някакви специални умения, тя едва ли щеше да се вози на задната седалка на тази кола. Беше прехвърлила трийсетте, с дълга до раменете медноруса коса, стройна и — както вече казах — много привлекателна. Не толкова красива, колкото симпатична и интересна.

Свежо изглеждаше в костюма с панталон и ниски обувки. Лицето й беше гримирано с мярка, но по мое мнение не достатъчно, за да се скрият някои черти, които бяха много сходни с упоритостта. Освен това не беше облечена по начина, по който обикновено се обличат колегите й федерални ченгета: бронежилетки, тъмносини якета и бейзболни шапки. Това според мен беше вторият интересен факт. Между другото, очите й имаха цвета на лед, примесен със замразен кобалт.

Би трябвало да добавя, че самият аз не носех униформа, а бях облечен в тъмносин костюм на райета, който беше едновременно стилен и подходящ за случая. Защото текущата ми задача нямаше нищо общо с армията и правото. На практика това беше първата ми задача от тоя род и аз изобщо нямах представа за какво става въпрос.

— Ще ви бъда задължен, ако спрете на най-близкото кафе „Старбъкс“ — подхвърлих към шофьора.

Той се изсмя.

— Сериозно говоря, приятел — добавих. — Аз черпя. Като ви гледам, положително си падате по кафе с мляко…

— Вече ви казах да млъкнете — обади се агент Марголд.

Както и да е. В момента бях даден назаем (може би с надеждата да остана там завинаги) на една служба със странното наименование „Отдел за специални проекти“, която беше част от Централното разузнавателно управление. Но работното ми място не беше в Лангли, а в някакъв тухлен склад в Кристъл Сити, над вратата на който висеше табела с надпис „Охранителна техника за дома Фъргюсън“.

Вероятно ще решите, че това е достатъчно за фасада, но Управлението има секретен бюджет, който по своята същност представлява откровена покана за екстравагантни глупости. Отпред винаги са паркирани три-четири червени микробуса за доставки, чиито щатни шофьори имат единственото задължение да обикалят града по цял ден. Има и други служители, които играят ролята на клиенти, които влизат и излизат от склада. В приемната действа и рецепционистка на име Лайла, която трябва да отбива истинските клиенти, случайно появили се да търсят домашни аларми или свързаните с тях аксесоари. Но Лайла е печена. Освен че се държи приятелски, тя е и много красива.

Разбира се, ЦРУ прекалява с тези камуфлажни операции. Знаете ли колко по-просто би било, ако окачим над вратата една табела с надпис „Клиника по кожно-венерически болести“? Микробусите и фалшивите клиенти автоматично ще отпаднат, да не говорим за случайните посетители. На практика аз направих предложение в този дух още на втория ден от назначението си, но нямах кой знае какви очаквания. Тези хора имат проблеми с имиджа си и смятат, че мерките за сигурност на една национална агенция по сигурността трябва да бъдат нещо наистина специално.

Както и да е. След около километър и половина завихме наляво по улица, носеща дългото наименование Балънтри Фарм Драйв, която ни отведе в квартал с огромни жилищни блокове. За ваша информация мога да добавя, че Маклийн е едно от по-елитните предградия на Вашингтон, което съвсем не е лишено от лъскави имения, отредени за богатите и привилегированите. Все пак не виждам как някой брокер ще заведе там кандидат-купувачи и ще им каже нещо от сорта: „Споменахте, че цената не е проблем, и аз реших да ви покажа този хубав квартал…“ Продължихме още малко и не след дълго улицата свърши. В задънената й част бяха паркирани три броя патрулни коли „Форд Краун Виктория“ и вече не ми беше трудно да се досетя къде отиваме. Входът се охраняваше от двама цивилни, които изглеждаха колкото навъсени, толкова и наежени.

Зърне ли човек такава сграда, веднага му светва за какво става въпрос. Фасадата от червени тухли, коринтските колони и полегатият покрив крият поне хиляда и четиристотин квадратни метра разкошен помпозен интериор, а просторният терен отзад е оборудван с градина, басейн и всичко останало.

Слязохме от колата. Единият от костюмираните тръгна да ни посрещне. По всяка вероятност познаваше специален агент Марголд, защото се обърна към нея на малко име:

— Всички са вътре, Джени. Грозна работа. Директорът закъснява вече десет минути.

После й поднесе клипборда си и тя се подписа — име, час, дата или каквото там бяха измислили.

Предположих, че имаше предвид Марк Таунзенд — шефа на Федералното бюро. Което идваше да покаже, че двамата клоуни на входа са и федерални ченгета. Не че имам нещо против федералните ченгета, дори напротив — аз се възхищавам от това, което вършат, а също така и от перфектния начин, по който го вършат. Въпросът е как точно го постигат. Един куп служители на ФБР са обикновени адвокати и счетоводители, но в момента, в който по волята на съдбата започнат да действат като агенти на силите на реда, те нещо превъртат, превръщат се в шантави хибриди, които са толкова сложни, че се подписват с тире между двете си имена. Толкова са надути и противни, че бих им простил само ако зад стойката се крие неподправен професионализъм.

Като служители на реда, въпросните агенти са особено чувствителни по отношение на юрисдикцията. Както вече споменах, на алеята отпред имаше само държавни коли и федерални агенти. Липсваха линейки, нямаше ги микробусите на „Съдебна медицина“ и „Криминалистика“, липсваше жълтата полицейска лента, с която се ограждат местопроизшествията. Интересен факт номер три, ако питате мен.

Интересен факт номер четири беше отсъствието на униформени полицаи от местния участък, които обикновено се отзовават най-бързо. От това следваше, че каквото и да се е случило във вътрешността на внушителната сграда, то си оставаше чисто федерална работа. Това, преведено на нормален език, означаваше сериозна работа. А информационното затъмнение означаваше друго: наличие на пълна бъркотия и демонстрация на безсилие.

Марголд върна клипборда на цивилния, който се обърна към мен и попита:

— А вие кой сте?

— Строителният инспектор — отвърнах аз.

Изчаках някаква реакция, след което попитах:

— А вие от „Борба срещу биологичните вредители“ ли сте?

— Преди да се разпишете, бих искал да видя някакъв документ за самоличност — отвърна човекът с лека усмивка.

Сутринта в 7:09, когато настойчивото телефонно обаждане на шефката ме измъкна изпод душа, инструкциите по откритата линия бяха колкото кратки, толкова и недвусмислени: да не подписвам никакви документи и да не разкривам истинската си самоличност пред никого, с изключение на агент Марголд. След което добави, че ако искам да запазя своята анонимност, няма да е зле да внимавам с езика и маниерите си — каквото и да означава това.