«Преследваният»

Брайън Хейг

Преследваният

Посвещавам

тази книга на Елена

Книга първа

Измамата

1

Ноември 1991 г.

Нижеха се последните дни на една империя, която с пъшкане и олюляване пристъпваше към своя гроб. Сътрудникът наблюдаваше шефа си, който бе застанал до прозореца и гледаше съсредоточено в мрака навън. Времето за вземане на решения изтичаше. Съдбата на цяла нация, а вероятно и на цялата планета зависеше от техния следващ ход, който трябваше да се предприеме точно сега, в този момент.

Всяка минута шефът щеше да се качи на горния етаж, за да се види с Михаил Горбачов и да му връчи или спасителен план, или смъртна присъда.

Но какъв съвет се дава на лекаря, който току-що е отровил пациента си?

На някакви си пет километра от там — както и двамата знаеха — Борис Елцин току-що бе наченал трета бутилка шампанско. Вече порядъчно пиян, той явно бе решил да се гипсира докрай. Сигурно имаше повод да празнува, макар че сътрудникът нямаше и най-малка представа какъв е поводът. Един агент на КГБ, дегизиран като келнер, носеше пиенето, не изпускаше Борис от око и между две поливания се обаждаше да докладва за ситуацията.

След седемдесет години боричкания и размирици нещата бяха стигнали дотам, че съдбата на последната световна империя зависеше от титаничната схватка между двама души: единият, предопределен да се запише в историята като най-трогателно наивния генерален секретар, а другият — досадно, кухо, безмозъчно кречетало.

Горбачов се чувстваше унижен и безпомощен; и двамата мъже знаеха това. Той бе наследил от предшествениците си едно измислено царство, една абсурдна постройка, имаща за основа катехизис от кухи идеи, а за стени — купища трупове. Онова, което навремето бе замислено като пролетарски рай, сега поглеждаше с нескрита завист към държави от Третия свят, чудейки се защо и как нещата са се объркали толкова фатално. Каква ирония!

Жалка история, това беше истината.

При цялата си страховита мощ — най-големия ядрен арсенал на планетата, най-многочислената армия, безброй колонии и клиентелистки режими, разпръснати по цялото земно кълбо — родината се бе изродила в смрадливо бунище от човешка мизерия и индустриални боклуци.

В просторния си кабинет два етажа над тях Горбачов си блъскаше главата как да вкара обратно духа в бутилката. Малко късничко беше за това, както и двамата мъже прекрасно знаеха. Той сам бе пуснал в общественото пространство малоумните си идеи за „либерализация“ на режима: първо, онази кретенска гласност, после — върха на идиотизма — перестройката, като вероятно си бе мислил, че с един блицкриг от истина и идейно обновление ще отложи неизбежното сгромолясване на системата. Неизбежно за него във всеки случай. Какво, по дяволите, си бе въобразявал?!

Историята на Съветския съюз бе история на позора — до такава степен изпълнена с убийства, геноцид, коварство, корупция, мегаломания, че в последните десетилетия държавата трябваше да лежи, простряна върху матрак от лъжи, за да не се разпадне от тежестта на собствената си прогнила плът. Страх, срам и стъкмистика — това бяха трите С в наименованието на СССР.

А сега най-после всичко бе започнало да се разпада — съветските републики заплашваха с отцепване от Съюза, страните от Източния блок вече бяха повлекли крак, самата комунистическа идея бе станала за посмешище пред света.

И всичко това заради теб, Горби!

Долу на улицата някакъв оратор размахваше ръце като вятърна мелница и крещеше, сякаш имаше мегафон в гърлото, а около него се бе събрала огромна тълпа от лумпени, която с всяка минута се нахъсваше все повече и ставаше все по-неуправляема. Дебелите бронирани стъкла на прозорците заглушаваха думите му, сякаш двамата мъже изобщо имаха нужда или желание да ги чуят! Вероятно бръщолевеше същото, което уличните проповедници бълваха от сутрин до вечер от Санкт Петербург до Владивосток: време е за демокрация, за капитализъм. Комунизмът е един срамен провал, който трябва да се пусне в тоалетната чиния и да му се дръпне водата заедно с всички останали порочни идеологии. Сега е моментът да изпратим Горби и спаружените му стари номенклатурчици да си събират багажа. И да се обединим около Борис.

Шефът изпука кривото от артрит кокалче на един от пръстите си и каза тихо:

— И така, какво да кажа на Горбачов?

— Кажете му, че е идиот. Кажете му, че той съсипа всичко.

— Това той си го знае.

Кажи му да се гръмне тогава, искаше да добави Иван Крапченко. Или, още по-добре, направи услуга на всички ни и го хвърли от прозореца и нека главата му с онова лилаво петно на челото да се пръсне като зряла диня насред Червения площад. Бъдещите историци ще изпишат томове за подобна пикантерия.

Сергей Голицин, заместник-директорът на КГБ, го изгледа намръщено и изпука още едно кокалче.

— Кажи ми, че най-после открихте откъде идват парите на Елцин!

— Е, добре. Открихме.

— Крайно време беше. Откъде?

— Не е за вярване.

— В днешно време съм готов да повярвам на всичко. Пробвай!

— От Алекс Коневич.

Заместник-директорът на КГБ го изгледа злобно. След цяла година свиване на рамене, тъпчене на място и глупави увъртания тържествуващият тон на неговия сътрудник го раздразни.

— И какво, длъжен съм да го знам кой е, така ли?

— Всъщност… не сте.

— Тогава ми разправи по-подробно за този… как му беше името.

— Алекс Коневич. — Крапченко заби нос в дебелия класьор пред себе си и попрелисти напред-назад, докато се спря на една отпечатана на пишеща машина страница. — Млад. Само на двайсет и две години. Роден и израсъл в някакво затънтено село зад Урал, за което не сте и чували. Родителите му са били учители, майката е починала, бащата е бил директор на някакъв малък техникум. Алекс е следвал физика в Московския университет.

Крапченко се спря в очакване на реакцията, която, разбира се, не закъсня.

— Само на двайсет и две — отбеляза шефът му, смръщил ядовито вежди, — а ви е направил разногледи, идиоти такива!

— Имам и снимки — продължи Крапченко, сякаш без да забележи избухването. Извади от класьора няколко цветни фотографии, 20×25 см, и ги разпери като колода карти на бюрото пред себе си. Голицин прекоси стаята, наведе се, намести очилата си без рамки и присви очи.

Снимките бяха направени в близък план от една зашеметяващо красива агентка, която бе проникнала в офисите на Коневич едва предишния ден под претекст, че си търси работа. Специалността на Олга бяха операциите с интимен елемент, било с цел изнудване на жертвата или заради склонността на повечето мъже да стават бъбриви след секс. Тя можеше с еднаква лекота да изиграе свенлива гимназистка, похотлива хетера, недостъпна класна наставница, прелъстена от най-добрия си ученик, лекарка, медицинска сестра, разкрепостена знойна селянка — всичко, което мъжете насреща й виждаха в най-разюзданите си фантазии. Плюс още неща, за които не им стигаше въображението.

На Олга не бе отказвал никой мъж. Никога, нито веднъж.

Платинена блондинка от горе до долу, тя се бе явила на срещата с агресивно къса поличка и дълбоко деколте — не чак толкова дълбоко всъщност, но без сутиен отдолу. Олга имаше безпогрешна интуиция за тези неща, та и този път не виждаше причина да не следва инстинкта си. Свенлива кокетка, а не нахална курва — това бе избраното й за случая амплоа. Дискретният намек винаги вършеше по-добра работа от ударите с ковашки чук.

Все пак Алекс Коневич беше един преуспял бизнесмен; сценарият бе Олга да му се хареса, за да я вземе на работа при себе си.

В чантичката й бе скрит миниатюрен предавател, а при всяка възможност тя го бе снимала с микроскопичния фотоапарат, вграден в гривната й. Крапченко бръкна в класьора и извади миникасетофон. Касетката беше пренавита до началото и готова за прослушване.

— Олга — каза небрежно той, сякаш агентката нямаше нужда от допълнително представяне. Указанията й били само да се постарае да я назначат, за да научи това-онова за него. Ако пък се заформело и нещо повече, толкова по-добре.

Голицин кимна одобрително, а Крапченко постави миниатюрното устройство на бюрото си и натисна старт-бутона. После наведе глава напред и наостри уши, за да не пропусне нито дума, нито дори най-дребния нюанс.

Най-напред се чу шум от отваряне на врати и гласът на добродушната, майчински грижовна секретарка на Коневич, която въвеждаше Олга в кабинета му. Последва обичайното „Много ми е приятно“ — „И на мен също“, докато накрая играта започна по същество.

Коневич попита делово:

— И така, защо искате да работите при нас?

Олга: