«В лош час»

Габриел Гарсия Маркес

В лош час

Бележка към първото издание

През 1962г., когато романът «В лош час» бе издаден за пръв път, един коректор си позволи да промени някои думи и да колоса стила в името на чистотата на езика. Сега авторът на свой ред си позволява да възстанови езиковите неточности и стилистическите варваризми в името на суверенната си и свободна воля. Така че това е първото издание на «В лош час».

Авторът

(обратно)

Отец Анхел се надигна с тържествено усилие. Разтърка клепачите с кокалчетата на пръстите си, отметна мрежата против комари и замислен за миг, остана да седи на голата рогозка достатъчно време, за да осъзнае, че е жив и за да си спомни датата и деня в църковния календар. «Вторник, четвърти октомври» — помисли си той и каза тихо: «Свети Франциск Асизки.»

Облече се, без да се мие и без да се помоли. Беше едър, червендалест, с добродушното туловище на кротък вол, и се движеше като вол — тежко и тъжно. След като вяло провери дали са закопчани копчетата на расото му така, както се опипват струните на арфа, дръпна резето и отвори вратата към двора. Нардите под дъжда му напомниха думите на една песен.

— «Морето ще набъбне от моите сълзи» — въздъхна той.

Спалнята беше свързана с църквата с вътрешен коридор, ограден със саксии с цветя и постлан с тухли, между които започваше да расте есенната трева. Преди да се отправи към църквата, отец Анхел влезе в клозета. Уринира обилно, сдържайки дъха си, за да не усеща силната миризма на амоняк, от която му излизаха сълзи на очите. После излезе в коридора, като си припомняше: «Ще ме отведе тази лодка до съня ти». В тясната вратичка на църквата за последен път усети изпарението на нардите.

Вътре миришеше лошо. Църковният кораб беше дълъг, също постлан с тухли и имаше само една врата към площада. Отец Анхел се упъти право към камбанарията. Видя тежестите на часовника да висят на повече от метър височина над главата му и си помисли, че ще изкара без навиване още една седмица. Комарите го нападнаха. Със силен удар сплеска един на тила си и обърса длан о̀ въжето на камбаната. После чу, там горе, вътрешния шум на сложния механизъм и веднага след това — глухи, дълбоки — петте камбанни удара за пет часа̀ в утробата му.

Почака да отзвучи и последният удар. Тогава стисна въжето с две ръце, нави го на китките си и накара попукания бронз да зазвъни с непоклатимо убеждение. Бе навършил шестдесет и една години. Упражнението с камбаната беше твърде тежко за възрастта му, но винаги лично бе призовавал за литургия и това усилие укрепваше духа му.

Тринидад блъсна вратата откъм улицата, докато камбаната още биеше, и се отправи към ъгъла, където предишната нощ бе заредила капани за мишките. Намери нещо, което предизвика у нея едновременно удоволствие и погнуса — една малка сеч.

Тя отвори първия капан, хвана с два пръста мишката за опашката и я хвърли в една картонена кутия. Отец Анхел току-що бе отворил вратата към площада.

— Добро утро, отче — каза Тринидад.

Той не обърна внимание на хубавия й баритонов глас. Пустият площад, заспалите под дъжда бадемови дръвчета, селото, неподвижно в безутешното октомврийско съмване, предизвикаха у него усещане за безпомощност. Но когато привикна с ромоленето на дъжда, той чу в дъното на площада — ясен и малко недействителен — кларнета на Пастор. Едва тогава отвърна на сутрешния поздрав.

— Пастор не беше с тия, дето правиха серенадата — рече.

— Не — потвърди Тринидад. Тя се приближи с кутията умрели мишки. — Свириха на китари.

— Близо два часа пяха някаква глупава песничка — каза свещеникът. — «Морето ще набъбне от моите сълзи». Така ли е?

— Това е новата песен на Пастор — каза тя.

Застанал неподвижен пред вратата, свещеникът бе запленен от някакво мигновено очарование. В продължение на много години той бе чувал кларнета на Пастор, който на две преки оттам сядаше да се упражнява — всеки ден в пет, облегнал табуретката на гредата на гълъбарника си. Това бе механизмът на селото, който работеше съвършено — първо петте часовникови удара в пет часа, после първата камбана за литургия и след нея кларнетът на Пастор, в двора на дома му, пречистващ с прозрачни отчетливи ноти наситения с фъшкии от гълъби въздух.

— Музиката е хубава — реагира свещеникът, — но думите са глупави. Могат да се обърнат наопаки и пак ще е същото:

Обърна се, усмихвайки се на откритието си, и отиде да запали олтара. Тринидад го последва. Беше облечена в дълъг бял халат с ръкави до китките и носеше синия копринен пояс на един светски орден. Очите й бяха наситено черни под сключените вежди.

— Цялата нощ бяха някъде наблизо — каза свещеникът.

— При Маргот Рамирес — рече Тринидад разсеяно, като разклащаше умрелите мишки в кутията. — Но снощи имаше и нещо по-хубаво от серенадата.

Свещеникът се спря и мълчаливо втренчи в нея сините си очи.

— Какво?

— Пасквили — отвърна Тринидад. И нервно изхихика.

Три къщи по-надолу Сесар Монтеро сънуваше слоновете. Беше ги видял в неделя в киното. Дъждът бе рукнал половин час преди края и сега филмът продължаваше в съня му.

Сесар Монтеро обърна цялата тежест на огромното си туловище към стената, докато изплашените туземци в безпорядък бягаха от слоновете. Жена му леко го побутна, но никой от двамата не се събуди. «Да си тръгваме» — измърмори той и възстанови първоначалното си положение. Тогава се събуди. В този миг удари втората камбана за литургия.

Стаята беше с големи прозорци с мрежи. На прозореца към площада, също замрежен, бе спуснато кретонено перде на жълти цветя. На нощната масичка имаше портативен радиоприемник, лампа и часовник със светещ циферблат. От другата страна, до стената — огромен гардероб с огледала на вратите. Докато си обуваше ботушите за езда, Сесар Монтеро дочу кларнета на Пастор. Връзките от сурова кожа се бяха вкоравили от калта. Той силно ги опъна, като ги прекара през свитата си длан, по-корава от кожените връзки. После потърси шпорите, но не ги намери под леглото. Продължи да се облича в полумрака, като се опитваше да не вдига шум, за да не събуди жена си. Когато си закопчаваше ризата, погледна часовника на масата и отново затърси шпорите под леглото. Първо опипа с ръце. След това се наведе на четири крака и залази под леглото. Жена му се събуди.

— Какво търсиш?

— Шпорите.

— Окачени са зад шкафа — каза тя. — Ти самият ги сложи там в събота.

Тя отметна настрани мрежата против комари и запали лампата. Той се изправи засрамен. Беше огромен, с яки квадратни рамене, но движенията му бяха гъвкави дори с ботушите за езда, чиито подметки бяха като парчета дърво. Беше здрав като бик. Изглеждаше на неопределена възраст, но по кожата на врата си личеше, че бе преминал петдесетте. Седна на леглото, за да си сложи шпорите.

— Още вали — каза тя, усещайки, че младите й кости са просмукали нощната влага. — Чувствам се като гъба.

Дребна, кокалеста, с дълъг остър нос, тя притежаваше качеството никога да не изглежда току-що събудила се. Опита се да зърне дъжда през пердето. Сесар Монтеро си нагласи шпорите, изправи се и няколко пъти тракна с токове. Къщата потрепера от медните шпори.

— Тигърът надебелява през октомври — каза той.

Но жена му не го чу, заслушана в екстаз в музиката на Пастор. Когато отново го погледна, той се решеше пред гардероба с разкрачени крака и наведена глава, защото не се събираше в огледалото.

Тя тихичко пригласяше на мелодията на Пастор.

— Цяла нощ повтаряха тая песен — рече той.

— Много е хубава — каза тя.