«Да обичаш отново»

Сандра Браун

Да обичаш отново

Първа глава

— Позволих си да вляза.

Той не знаеше, че тя носи очила до момента, в който главата й се вдигна стреснато при звука на гласа му. Тя ги свали и ги остави върху разпиления пред нея на бюрото в стил „Кралица Ана“ ръкопис. Моливът също се изплъзна между пръстите й и падна върху листовете. Дясната й ръка се притисна към гърдите несъзнателно, сякаш да успокои ударите на сърцето й.

— Изплашихте ме, мистър Норт.

— Извинете. Всъщност съм съвсем безобиден. — За момент му хрумна, че в сравнение с просторната, семпло мебелирана стая изглежда като неприлична татуировка върху гръдта на небесен ангел. Неприветливото й изражение недвусмислено подсказваше, че мястото му не е тук. Усмихвайки се подигравателно, той пусна на пода брезентовата си раница и свали очилата си. — Почуках на вратата, но никой не отговори.

— Може би трябваше да пробвате със звънеца.

Е, добре, тя не беше в настроение. Една жена с тегло около четиридесет и пет килограма — предположението му бе повече от щедро, — при това раздразнена. Май беше доста чепата, а? Щяха ли тези първи няколко мига да диктуват тона помежду им през следващите седмици? Не, стига да бе в състояние да го избегне.

Леко отпусна едното си коляно и тялото му се наклони в предизвикваща премала, спираща дъха поза, която бе отнела първенството на плакатите на Фара Фосет като най-продавани за всички времена.

— Дали да не опитам да вляза отново? — Устата му се изви в предизвикателна усмивка, добре позната на всички точно както арогантната му поза. — Очевидно времето ми за първото посещение изтече.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Защо да си правите труда? Нали вече сте вътре.

— Правилно.

Тя се изправи и заобиколи бюрото. Едва след като направи няколко крачки по настлания с теракота под той забеляза, че е боса. Жената улови погледа му, но не се извини, нито направи някое от смутените движения, характерни за дамите, уловени в неудобно положение. Върху дребното й лице се изписа изражение, което категорично казваше: „Ако не ви харесват босите ми стъпала, толкова по-зле за вас.“

Онова, което бе най-добре да не узнава, беше, че той ги харесва. При това много. До този момент бе харесал всичко, което виждаше — от лъскавата й тъмна коса до десетте предизвикателни пръста на краката й. Носеше бели дънки, прилепнали плътно по бедрата й. В пълен контраст, бялата й риза беше поне три номера по-голяма, но някак си я правеше да изглежда много по-сексапилна, отколкото ако беше облечена с тясна тениска. Широките ръкави бяха навити почти до лактите, а подгъвът стигаше до средата на бедрата й. Приличаше на мъжка риза, купена от магазин за конфекция. Запита се дали не е принадлежала на покойния й съпруг.

Във всеки случай тя беше възхитителна.

— Да не би да прекъснах работата ви? — попита той.

— Да.

— Върху книгата?

— Точно така.

— Извинете ме. Знам колко е трудно да се концентрираш, след като някой те е разсеял.

Тя нетърпеливо отметна косата от челото си.

— Домашната ми помощница отиде на пазар, така че аз ще ви покажа стаята. Къде е багажът ви?

— Това е всичко.

Той кимна към брезентовата торба. Единият й шев беше разпран и нескопосано пришит с тел. Протрита, изцапана и грозна, тя приличаше на единствената оцеляла вещ от багажа на пътник след злополука.

— Оставих си куфара от Луис Вютън у дома — подхвърли мъжът саркастично. — Само нея можех да кача на мотора си.

— Вие сте с мотор?

— Ъхъ.

Тя изгледа него и мръсната чанта с отвращение. Прииска му се да се разсмее, но не се осмели. Вместо това насочи цялото си внимание към прозореца, заемащ цялата стена, през който се разкриваше панорама към Тихия океан.

— Дошли сте с мотоциклет от Лос Анджелис дотук? И защо не летяхте?

— Зависи какво значение влагате в думата „летя“. В Калифорнийската авиокомпания биха го нарекли полет. — Ухили й се през рамо и пъхна ръце в джобовете на избелелите си протрити дънки. Те очевидно бяха преживели и по-добри времена, но преди доста години. — Страхотна гледка.

— Благодаря. Това беше една от причините, поради които с Чарли купихме къщата.

Извръщайки се на токовете на ботушите си, от вида на които и най-изпадналият каубой би умрял от срам, той отново се загледа в лицето й.

— Чарли? Нима не го наричате Демън?

— Не.

— И защо?

— Защото той ми беше съпруг, а не мой идол.

Изпод тъмните извити вежди кафявите му изразителни очи бяха фокусирани върху нея. Повечето хора смятаха, че острият поглед на Райлън Норт се дължи на трикове на камерата и професионално осветление, нещо като придобито от актьора умение да изразява обзелите го вълнения. Ала при него той беше съвсем неподправен, естествен — едната вежда повдигната няколко милиметра по-високо от другата къси черни мигли и неподвижни кафяви ириси.

Райлън не се взираше в нея преднамерено. Просто се опитваше да прецени дали в думите на мисис Рам няма скрит смисъл. Може би не. Може би да. Беше дошъл, за да разбере. Наблюдаваше я как нервно облизва устните си и реши, че нейната загадъчност ще бъде от полза за интуицията му, за да е сигурен че се цели право в целта.

— Ако си вземете чантата — обади се тя задъхано, — ще ви покажа стаята.

— Тази тук ми харесва. — Не беше готов да го отпратят като непослушно дете. Искаше да я погледа още малко.

— Аз работя тук, мистър Норт, а вие ме разсейвате.

— О, наистина ли?

И тогава научи нещо за нея. Тя не обичаше да я дразнят. Устните й се изкривиха в неодобрителна гримаса. Колко дълго би могъл да я предизвиква, преди тя да изгуби самоконтрол и да му се разкрие? Изкушаваше се да разбере, но сега не беше времето да я изпитва, още повече като се има предвид, че току-що бе пристигнал.

— Добре. Ще ви оставя да поработите, докато огледам наоколо. Става ли?

— Чудесно.

— Много добре.

Той вдигна крак, свали ботуша и чорапа си и ги захвърли на пода. След това направи същото и с другия. Улови подгъва на черната си тениска и я изхлузи през главата си, без да обръща внимание на изненаданото й възклицание.

Блузата се присъедини към малката купчина на земята.

— Върнете се към работата си. Ще се видим по-късно — подхвърли през рамо, плъзна остъклената врата и излезе навън. Заобиколи плувния басейн и се насочи покрай една скала към стълбите, водещи към плажа, чудейки се дали тя го наблюдава. Бе готов да заложи следващата си номинация за „Оскар“, че е така.

Изкушаваше се да се обърне, за да се убеди, но не го направи. Трябваше да поддържа репутацията си на „негодник, който не дава пет пари“, когато се касаеше за жени. И този „негодник“ не им обръщаше внимание, независимо колко привлекателни бяха. Едва не бе нарушил този неписан закон миналата седмица, когато Кирстен Рам влезе в кантората на адвоката си и той я видя за първи път.

Срещата бе уредена по искане на Райлън. Още в мига, в който мисис Рам се появи с изправени рамене и вирната брадичка, той разбра, че тя счита запознанството им за нагласено. Само в очите й се четеше някаква уязвимост. Те гледаха тревожно.

Нейният ленен делови костюм го накара да се засрами от вида си. Вечерта бе стоял до късно, за да прочете нов сценарий. На сутринта се бе успал и не бе имал време да се обръсне. Бе нахлузил първите дрехи, които му бяха попаднали подръка, и сега изпод сакото му се подаваше полуразкопчана измачкана риза.

Измъчваше го пулсиращо главоболие от недоспиването и не бе свалил черните си слънчеви очила, защото очите му бяха зачервени и кръвясали. Без тях изглеждаше като гуляйджия, привикнал да взема стимуланти на сутринта след поредния запой.