«Горещо утро»

Сандра Браун

Горещо утро

ПРОЛОГ

Мъжът скочи, непохватно извади пистолета си и се прицели. Набитите му бедра закачиха ръба на масата, тя се раздруса и пълните с напитки чаши върху нея потрепериха. Една от тях се разплиска. От пепелника се търкулна цигара и прогори малка дупчица в плъстеното покритие.

Джейк Лангстън действаше уморено. Той беше дошъл за една-две игри възбуждащ покер, за една-две чаши силно уиски и може би, за няколко гмуркания в леглата на горния етаж — просто, за да запълни часовете до тръгването на влака. Но тук беше въвлечен в спор за една ръка на покер с един мръсен гуляйджия на име Кермит, или нещо такова, който, надяваше се той, боравеше с плуга по-добре, отколкото с пистолета.

— Наричаш ме измамник? — попита фермерът. Непривикнал на повече от една случайна чаша бира в събота вечер, той не беше съвсем трезвен и въпреки, че беше стъпил здраво на крака, се клатеше като моряк на кораб в бурно море. Месестото му лице беше потно и зачервено. Пистолетът, насочен право в гърдите на Джейк, се люлееше в несигурната му ръка.

— Само казах, че бих искал да видя всичките онези аса, които държиш в ръкава си, за да ги играеш в удобен момент.

С презрително безразличие Джейк се пресегна за шишето, стоящо близо до дясната му ръка, ръката, с която обикновено вадеше пистолета си, и лениво отпи.

Фермерът хвърли нервен поглед към бара, внезапно забелязал, че е станал център на внимание. Никой в голямата стая не помръдваше. Музиката беше спряла още при първите признаци на скандала. Събралите се около масата за покер предпазливо се отдръпнаха, подобно на вълни, разбягващи се от хвърлен камък върху спокойната повърхност на езеро.

Той направи всичко възможно, за да изглежда заплашителен:

— Лъжеш. Аз не съм измамник. Аз печеля.

— Добре.

Всичко стана толкова бързо, че по-късно само онези, които бяха най-близо, можаха да кажат какво се беше случило. С едно-единствено ловко движение Джейк беше станал от стола, извадил пистолета и с широк замах на другата си ръка беше отклонил ръката на фермера, запращайки пистолета му на пода.

Адамовата ябълка на Кермит изпъкна от усилието да преглътне ужасния възел в гърлото си. Очите, които го гледаха, бяха така студени и остри, като хрущящите ледени висулки, спускащи се от покривите в мразовития януарски ден. Те плашеха много повече, отколкото зеещото дуло на пистолета до върха на носа му. Виждаше тяло, по-слабо от неговото с четиридесет паунда, но то заплашително го държеше под контрол.

— Вземай половината от печалбата тук. Имам предвид, че това си спечелил съвсем справедливо.

Ръцете на фермера се запипкаха с монетите и банкнотите, докато ги натикваше в джобовете си. От него се излъчваше безумието на лисица, готова да прегризе крака си, за да се измъкне от капана.

— А сега вдигай пистолета и се махай оттук.

Кермит се подчини. Пистолетът по чудо не гръмна в треперещите му ръце, когато той пусна предпазителя и го прибра.

— И те съветвам да не се връщаш, докато не се научиш да мамиш без да те хващат.

Фермерът се чувстваше унизен, но изпитваше значително облекчение, че сърцето му все още бие и че кръвта му не изтича от дълбока огнестрелна рана и още, че няма да се прибере без пукната пара при мърморещата си жена.

Той излезе, заричайки се, че повече никога няма да стъпи тук.

Пианистът поднови скокливата, весела мелодия. Останалите играчи се върнаха по масите, клатейки доволно глави. Барманът начаса се зае да налива чашите отново.

— Извинете за прекъсването. — Джейк приветливо се обърна към останалите играчи и събра своята част от печалбата. — Разделете си останалото — каза той за парите, които фермерът благоразумно беше оставил на масата.

— Благодарим, Джейк.

— До скоро.

— Ти можеше да го убиеш, задето ти извади пистолет.

— По дяволите, наистина трябва да ти се отплатим.

— Проклет пияница.

Джейк сви рамене и отмина, оставяйки ги да говорят. Той извади тънка пура от джоба на ризата си, отхапа края и го изплю на пода. Драсна с нокът кибрита, за да запали пурата и като се промъкваше между масите, се насочи към дъбовия бар, разположен по дължината на стаята. Говореше се, че бил докаран парче по парче от Сейнт Луис до Форт Уърт и старателно сглобен. Беше гравиран с дърворезба и украсен с огледала. Бутилките и наредените в редица чаши се поддържаха винаги лъснати. Собственицата не понасяше да има прах. По протежението на бара стратегически бяха поставени медни плювалници. Плюенето по пода в „Райските градини“ на Присила Уоткинс беше забранено. Така гласяха и написаните на ръка табелки около бара.

Джейк се усмихна. Подът, излъскан до пълен блясък, сега беше осквернен от връхчето на пурата му. Той изпита перверзно удоволствие, уверявайки се, че шпорите на ботушите му нараняват лъскавия под на заведението, с което Мадам така се гордееше. Ехидна усмивка сви ъгълчетата на тънките му устни. Присила. В момента, в който в съзнанието му изникна нейното име, той я забеляза, застанала на последното стъпало на извитата стълба, блестяща като принцесата на Шеба. Облечена в ярко пурпурен сатен, гарниран с черна дантела, тя можеше да привлече окото на всеки мъж. Както винаги.

Когато Джейк я срещна за пръв път преди около двадесет години, тя ходеше с износена, но чисто изпрана басмена рокля. Но след нея се обръщаха даже и тогава.

Пепеляворусата й коса беше събрана във висок кок, украсена с единствено щраусово перо, което се извиваше край бузата й, преплитайки се във висящите обеци от ахат. Тя държеше главата си царствено изправена.

И наистина — нейният публичен дом беше нейното царство. Тя го управляваше като деспот. Ако някой посетител или наемател не харесваше реда, той биваше набързо изхвърлян. Но всички в Тексас знаеха, че „Райските градини“ във Форт Уърт в този момент, 1890 година, е най-хубавият публичен дом в щата.

Присила протегна крак, обут в чехъл и слезе от последното стъпало. Гордо тръгна към бара, оставяйки след себе си мускусния дъх на френски парфюм в момента, когато Джейк поднасяше към устните си чаша с уиски.

— Току-що ме лишихте от един клиент, мистър Лангстън.

Без дори да обърне глава, Джейк направи знак на бармана да му налее отново.

— Мисля, че можеш да си позволиш да загубиш един-двама, Прис.

Тя се вбесяваше, когато той я наричаше така. Това му доставяше също такова голямо удоволствие, както и да съсипва с крака пода на нейния салон. Само стар приятел като Джейк можеше да прави такива неща.

А бяха ли те приятели? Или врагове? Тя не беше съвсем сигурна.

— Защо нещата могат да вървят чудесно в продължение на месеци и в момента, в който ти дойдеш, става скандал?

— Така ли?

— Винаги.

— Този пияница извади оръжие. Какво очакваш да направя? Да си подложа и другата буза?

— Ти го предизвика.

— Той лъжеше.

— Не ми трябват повече разправии. Шерифът беше тук вече два пъти тази седмица.

— По работа или за удоволствие?

— Сериозно, Джейк! Целият град е на нокти, искат да ме съсипят. Винаги, когато стане скандал…

— Е, добре, извинявай.

Тя вдигна брадичка и се засмя.

— Съмнявам се. Ти или вдигаш скандал, или причиняваш неразбории сред моите момичета.

— Как така?

— Те ще се избият за теб и ти дяволски добре го знаеш — подхвърли тя.

Чак сега той се обърна да я погледне, безсрамно ухилен:

— Така ли правят? Проклет да съм.

Тя харесваше красотата му и тази привлекателна арогантност, която беше придобил с годините. Това вече не беше неловкото момче, а мъж; мъж, с който и мъже и жени трябваше да се съобразяват.

— Пречиш ми на работата — тупна го тя с ветрилото си по гърдите. Навеждайки се, той прошепна поверително:

— Тогава как става така, че винаги си толкова доволна, когато ме видиш?