«Диамантеният залив»

Линда Хауърд

Диамантеният залив

Първа глава

Въпреки че слънцето залязваше, златните му лъчи изгаряха с топлината си голите му гърди и дългите му нозе. Танцуващите слънчеви отблясъци по гребена на вълните го омагьосваха. Не, не лъскавата повърхност го омагьосваше, а простият факт, че нямаше какво друго да прави в момента, освен да се взира във водата. Беше забравил звученето на тишината, усещането за спокойствие. В продължение на един дълъг и прекрасен месец той се отдаде на почивка. Ходеше за риба, когато пожелаеше. А почувстваше ли се неспокоен, бродеше с яхта из топлите, хипнотични води на залива. Водата силно го привличаше. Тук цветът й беше тъмносин като нощта, там — брилянтен тюркоаз, а ей там бледозелено. Разполагаше с пари за гориво и провизии. Само двама души знаеха къде се намира и как да стигнат до него. В края на едномесечната си ваканция щеше да се върне в сивия свят, който беше избрал, и щеше да се загуби в сенките. Но засега можеше да се излежава на слънце, а друго и не търсеше. Кел Сейбин бе уморен, уморен от безкрайната битка, от секретността и маневрените ходове, от опасността и измамите в професията му. Вярно, че беше жизненоважна работа, ала този месец той я отстъпваше на някого другиго. Този месец му принадлежеше. Сега разбираше какво примами Грант Съливан, стар приятел и най-добрият му агент, към тихата тайнственост на планините в Тенеси.

Самият Сейбин беше топ агент, една легенда, обиколила Златния триъгълник, а по-късно Близкия Изток и Южна Америка, изобщо всички горещи точки по света. В момента беше шеф на отдел, сенчестата фигура сред група енергични агенти, които следваха инструкциите му и които той обучаваше. Почти нищо не се знаеше за него; Сейбин беше обгърнат в едва ли не абсолютна анонимност. Той предпочиташе да е така. Беше единак, загадъчен мъж, който приемаше реалностите в живота с цинизъм. Напълно наясно беше с недостатъците и опасностите на избраната от него кариера. Знаеше, че бе мръсна и опасна работа, но беше реалист и прие всичко това, когато се съгласи да я върши.

Само че понякога му дотежаваше и трябваше да избяга да поживее като нормален човек. Малкото му корабче за пътешествия, направено по поръчка, беше убежището му. Ваканциите и всичко останало, свързано с него, беше строго пазена тайна, ала дните и нощите в морето му помагаха да запази човешкото в себе си. Само тогава можеше да се отпусне, да лежи гол на слънце и да възстанови връзката със собствената си човешка същност или да наблюдава звездите нощем и да възвърне вярата си в бъдещето.

Над главата му прехвърча бяла чайка и жално изграка. Кел лениво я проследи в свободния й грациозен полет върху фона на безоблачното синьо небе. Лекият морски бриз галеше голото му тяло и тъмните му очи се усмихваха от удоволствие. В него имаше нишка на дива свирепост, която той съзнателно таеше, но тук, сам със слънцето, вятъра и водата, можеше да даде воля на тази своя същност. Дрехите му се струваха едва ли не светотатство. Мразеше, когато се налагаше да се облича, за да слезе на някое пристанище за гориво или когато някоя лодка се приближеше, за да си побъбрят — нещо, което хората правеха по навик в морето.

Слънцето беше слязло още по-ниско, потапяйки златния си обръч във водата, когато Кел чу мотора на друга лодка. Извърна глава и видя малко по-голямо от неговото корабче, което спокойно се носеше по вълните. Тук всичко се придвижваше така, спокойно. Колкото по-топъл бе районът, толкова по-бавно течеше времето. Той не вдигаше поглед от лодката и се наслаждаваше на грациозния й силует, както и на равния, мощен звук на двигателя. Обичаше лодките и морето. Собствената му лодка му беше много ценна и Кел я държеше в тайна. Никой не знаеше, че бе негова. Беше регистрирана на името на моряк в Ню Орлиънс, който не подозираше за съществуването на Кел Сейбин. Дори името на лодката, „Уонда“, нямаше конкретно значение. Сейбин не познаваше никаква Уонда. Просто избра името. Ала „Уонда“ беше изцяло негова, със свои собствени тайни и изненади. Всеки, който го познаеше, би очаквал тъкмо това. Само един-единствен човек в света знаеше кой е мъжът зад маската, а Грант Съливан умееше да пази тайна.

Другата лодка намали и се насочи към него. Сейбин раздразнено изруга и потърси наоколо избелелите джинси, които държеше на палубата за подобни случаи.

До него достигна глас и той отново погледна към другата лодка. На носа до перилата стоеше жена и махаше небрежно с ръка. Сейбин разбра, че тя търсеше някого да си побъбри, а не бе изпаднала в беда. Следобедното слънце се отразяваше в червените й коси и те пламтяха като огън. За миг той се загледа в необикновения им пламтящ червеникав оттенък.

Сейбин смръщи вежди, бързо нахлузи панталоните си и издърпа нагоре ципа. Лодката беше твърде далеч, за да види лицето й, ала червеникавата й коса му навя неясен спомен, който се опитваше да изплува в съзнанието му. Той се взря в лицето й, докато другата лодка бавно се приближаваше. Черните му очи искряха напрегнато. Нещо в тези коси…

Изведнъж Сейбин интуитивно усети тревога и се просна на палубата. Твърде много пъти инстинктите му го бяха спасявали, за да ги подлага под съмнение и в този момент. Той разпери пръсти върху затоплената дървена настилка на палубата, осъзнал, че може би изпада в доста глупаво положение, но по-добре жив и глупав, отколкото мъртъв и умен. Двигателят на другата лодка замлъкна и Сейбин промени решението си. Бавно запълзя по корем към товарното помещение, усещайки миризмата на лак и твърдия под на палубата.

Винаги носеше със себе си някакво средство за самозащита. Пушката, която измъкна от товарното помещение, беше мощна и с точен мерник, дори и само временно да решаваше положението. Ако интуицията му грешеше, той нямаше да я използва. Ако ли не, онези отсреща сигурно бяха подготвили много повече барут от него.

Сейбин изруга и провери дали пушката бе на пълен автоматичен режим. После припълзя обратно до парапета. Хладнокръвно избра прикритие, като изнесе барабана на пушката напред и застана така, че да вижда другата лодка, която продължаваше да се приближава и беше на по-малко от шестстотин метра.

— Достатъчно близо сте! — извика Кел, без да е сигурен, че гласът му ще надвика шума от мотора. Ала това нямаше значение, стига онези отсреща да разбираха, че той нещо им вика.

Лодката намали ход и почти спря на петстотин метра. Сякаш изведнъж се появи гъмжило от хора, които нямаха вид на обикновените рибари от залива, нито на отпускари, които отмарят, тъй като всички до един, дори и червенокосата, бяха въоръжени. Сейбин ги обходи бързо с поглед, забелязвайки дори детайли като форма и размер. Той можеше да различи видовете оръжия, без да се замисля, толкова добре ги познаваше. Погледът му се върна на един от мъжете. Дори на това разстояние, и въпреки че онзи стоеше малко зад тях, в него имаше нещо познато, също както и в жената.

Всяко съмнение се изпари. Обзе го ледено спокойствие, както винаги, когато му предстоеше схватка. Сейбин не се замисли за факта, че онези бяха много повече от него на брой. Вместо това светкавично прецени вариантите, тъй като трябваше да вземе решение за части от секундата.

Глух гърмеж разцепи здрача, изстрел на пушка над откритата водна шир. Той усети лека вибрация и топлина от куршума, който изсвистя над главата му и се заби в кабината зад него, Сейбин ловко се прицели и стреля. После бързо наведе глава, всичко това само за секунда. И без неволния остър писък, който проряза въздуха, той беше наясно, че бе уцелил. Щеше много да се изненада и да се вбеси, ако се беше случило обратното.

— Сейбин! — ехото на гласа отекна над водата. — Знаеш, че нямаш шансове! Спести си усложненията!

Акцентът беше добър, но не звучеше да е американски. Предлагаха му нещо, което той вече очакваше. Единственият му шанс беше да им се изплъзне с бързата си лодка. Скоростта на „Уонда“ беше едно от необичайните й достойнства. Ала за да го направи, трябваше да се добере до управлението горе, тоест да се изложи на изстрелите им, докато изкачва мостика.