«Дукесата»

Глава първа

Клер Уилъгби зърна Хари, единадесетия дук на Макарън и веднага се влюби в него — което важеше и за всички други жени в салона. Но онова, което й завъртя главата, не бе невероятната красота на този мъж. Не бяха и неговите рамене, по-широки от дължината на градинската й мотика, или пък гъстата му руса коса и блестящите сини очи. Нито бедрата му — забележително мускулести от яздене на буйни расови коне, които се очертаваха особено добре под яркозеления килт¹. Не — не онова, което виждаше, покори сърцето й, а онова, което чуваше.

При гледката на килта и на инкрустираната със сребро чанта, която се полюшваше на хълбока му, на костената дръжка на камата, която стърчеше от дебелия му три четвърти чорап, и на карираната шотландска наметка, закопчана на врата с гербова катарама, тя дочу един самотен мъж да свири на гайда. Чу как вятърът беснее над голата шир на шотландското плато и как тръбят фанфари. Чу топовните гърмежи в Кюлодън и плача на вдовиците, които скърбяха за падналите си мъже. Чу ликуването на победителите и покъртителното безмълвие на победените. Чу въздишката на надеждата, когато Бони принц Чарли се разбунтува срещу англичаните, и отчаяните викове, когато го разбиха. Чу предателството на клана Кембъл и воплите и стоновете на шотландците във вековната им борба с Англия.

Всичко това ехтеше в главата й, когато видя Хари да прекосява помещението — един мъж, потомък на много поколения феодални владетели от рода Макарън. Другите жени съзряха само красавеца, но погледът на Клер стигаше по-далеч и тя видя онова, което чу. Можеше да си представи този рус великан начело на тежка дъбова маса, със сребърна чаша в десницата, лицето му озарено от буйния огън в камината, как зове хората си да го последват. Той беше роден за водач.