«Спомен»

ЧАСТ ПЪРВА

Глава първа

НЮ ЙОРК, 1994

Случки от някой минал живот те лишават от възможността да си щастлива в този.

Какво ще си помислите, ако ви кажат подобно нещо? Ще решите — значи всичко е безнадеждно. Струва ли си дори да опитвам? Нали така? Или може би ще ви хрумне — тази, дето ми ги разправя, трябва да е луда, я по-добре да се омитам.

А може бе приличате на мен и ще решите — чудесен сюжет! Напоследък всички са се заловили с темата за пътуване във времето, но никой не се сеща за миналите животи, следователно, ако успея да задам повечко въпроси, от отговорите на жената мога да изфабрикувам добра история.

И понеже съм писателка до мозъка на костите, подобни мисли ме осениха още при първата среща с Нора. Всяка частица у мен се старае да използва чутото, за да го пресъздам в книгите.

Хората постоянно ме питат как съм станала писателка. Иска ми се да имам отговор, който да им допада. Например, че съм се разхождала из поляна с дребни сини цветя и пред мен се е явила красива жена в сребърни одежди, докоснала ме е по главата с вълшебната си пръчица и с меден глас ми е казала: „Дарявам те със способността да пишеш. Върви и твори.“

Понякога си мисля, че хората желаят да чуят, че съм била „избрана“, че съм нещо като пророк. Но не сте ли забелязали, че когато четете за пророци, те винаги се обръщат към Бог с думите: „О, Боже, защо точно аз?“ Дори си мисля, че да си „избран“ не е благословия, а проклятие.

Е, добре, току-що ви разказах защо съм станала писателка. Съчинявам истории от всичко. От абсолютно всичко на този свят. Зървам нещо, чуя нещо, прочета нещо и мозъкът ми започва да съчинява история.

Става съвсем непринудено. Дотолкова непринудено, че когато някой ме попита как съм станала писателка, ми се иска да отвърна с въпроса — ако не с истории, то с какво е пълна главата ви? За какво мислите, докато слушате безкрайна, скучна реч? Или докато шофирате? Или когато за шести път зареждате пералнята с мръсни дрехи? За мен това е истинската загадка на живота. Знам какво има в моята глава, но какво друго, ако не истории, се върти в главите на останалите?

Както и да е, сега, когато съм пълноценна писателка (ще рече да не трябва да работя друго, за да си плащам сметките), откривам, че ние, писателите, принадлежим към малък клуб, на който би трябвало да сме предани. Клетвата на Хипократ е нищо в сравнение с нашата отдаденост.

Тъй като не желая да загубя писателското си членство, ще кажа каквото се очаква от мен. Да се пише е дяволски трудно. Какво беше казал някой — как си разрязваш вената и оставяш кръвта да се лее върху белия лист? Е, така е. Писането наистина е трудна работа. Само помислете! Налага се да седя на задните си части по шест до десет часа на ден. Разхождам се из стаята и се чудя: „Какво ще стане оттук нататък?“ Издателската къща, с която работя, ми изпраща цветя и пари всеки път, когато предам книга.

Звучи, сякаш писателят страда повече, отколкото, да речем, секретарката. А тя всъщност става с иззвъняването на будилника (аз ставам, когато пожелая), и изпраща децата и съпруга, труди се за шеф, който никога не я хвали, а като се прибере, я чака безкрайна домакинска работа. Но на нея никой никога не й казва: „Я, ти си секретарка. Как стана секретарка?“

Предполагам, че всеки върши каквото може. Ако умееш да караш камион — правиш го. Ако си в състояние да заблуждаваш хората и това да не ти тежи на съвестта — ставаш адвокат. Ако в главата ти гъмжи от истории — просто ги записваш. Мисля си, че да си писател не е по-различно — и далеч не така важно — от останалите професии. Но светът сякаш не е съгласен с мен. Общо взето, хората са решили, че писателите са по-умни, по-проницателни, по-просветени, по каквото щете от другите, и затова се отнасят към тях с благоговение и уважение.

Ако ме питате, предлагам да се създаде Национална Професионална Лотария — ежегодно десетина професии да бъдат изтегляни от шапка и ангажираните с тях да са обект на хвалби през годината. Да се състави списък на най-добрите и те да получават писма от почитатели, да присъстват на събирания, където да раздават автографи, да има нещо като издателство, което да ги хвали и да им раздава подаръци.

Ето, видяхте ли? Пак започнах да съчинявам. Дайте ми клавиатура и не мога да се спра.

Искам да обърна внимание обаче, че има една „професия“ прекалено жестока, за да бъде включена в лотарията. Професията на литературните критици. И по-точно — рецензентите на любовни романи.

Може би тук трябва да спомена, за да не се почувствате излъгани и да спрете да четете тази книга — аз пиша любовни романи.

Така, заявих го. Излезе на бял свят.

Независимо от всички радости в живота ми той има една наистина ужасна страна. Шокиращо ужасна. А именно: начинът, по който хората гледат на любовните романи, на читателите на любовни романи и най-вече — на авторите на любовни романи!

Колко странно нещо е светът! Видях по телевизията мъж, който призна, че няколко пъти е правил секс с невръстната си дъщеря. Почти всеки артист/певец заявява на всеослушание, че той/тя е опитвал всички познати наркотици и е наранил или отблъснал повечето от хората в живота си.

И как се отнасят към всички тези люде? С любов — ето как! С любов, разбиране и симпатия.

А ето ме мен и какво правя аз? Пиша забавни кратки любовни истории за мъже и жени, които се влюбват. Най-дивото, което правят, е едно или две бебета. Никакви наркотици. Никакво кръвосмешение. Никой никого не натиква в казан с вряла вода и никакви други ужасни неща. Дори не карам моите герои да кроят планове за убийство. Просто пиша истории за нещо, за което всички ние мечтаем: да имаш някого, когото обичаш и който също те обича.

Може би си мислите, че самата мисъл за автор на любовни романи предизвиква усмивка. Ах, колко хубаво. Обич. Любене. Смях. Целувки.

Но не е така. Светът далеч не е настроен дружелюбно и, доколкото виждам, любовните романи и техните автори са обект на подигравки, присмех, общо взето — на презрение.

Защо? Една от любимите ми теории, е че читателките преплитат действителност и блян и си представят мъж, който ще ги избави от Живота. Ако тази теория е вярна, то значи жените са толкова глупави, че не са в състояние да различат истината от фантазията. Кой се тревожи, че ако мъжете четат шпионски трилъри съществува опасност да нападнат съседа си с автоматично оръжие? Не мога да си спомня някому някога да е хрумвало подобно нещо. Нито се сещам някой да се е разтревожил от въздействието на криминалните романи или научната фантастика. Изглежда, само жените са толкова тъпи, за да допускат, че разкошен, грижовен, готов да обича мъжага ще ги спаси.

Скъпи мои, ако някоя жена вярва, че разкошният мъжага ще я спаси, то любовните романи нямаше да представляват четиридесет процента от всички издавани книги.

Както и да е; да се върна на литературните критици. Тези умни млади хора завършват колеж и мечтаят да работят в известно с интелектуалните си достойнства списание. Но какво става? Някакъв стар мъж, с угаснал вече блясък в очите, решава да даде на младото, ала пълно с претенции нищожество житейски урок и възлага на това почти дете възможно най-долната работа в занаята — рецензирането на любовни романи!

Досетете се върху кого се стоварва гневът на току-що постъпилия новак. След като са похарчени осемдесет хиляди за образованието му, той получава за рецензиране книга, на чиято корица е изобразена „готова за кърмене майка“ (определена така поради големината на знаете какво и бюстие, очевидно готово да падне напълно. (Задача: мъж или жена е автор на подобна корица?).

Е, добре; той/тя изкарва гнева си върху мен — писателката на любовни романи. Най-долното същество на света. По манталитет домакиня, но с банкова сметка.

Правило номер едно при рецензиране на любовен роман: сравнете книгата с най-доброто литературно произведение, което някога сте чели. Ако не прилича поне малко на романите на Джейн Остин, то изразходвайте знанията си, за които сте платили поне шестдесет хиляди, за да сринете писателката по най-унищожителен начин. Ако обаче допуснете грешка и случайно книгата ви хареса, пишете „вероятно почитателките на Хейдън Лейн ще я харесат“. Каквото и да правите, в никакъв случай не се ангажирайте да отбележите, че книгата наистина ви харесва. Допуснете ли някой да реши, че любовните романи ви допадат, никога няма да напреднете и да получите „хубава“ книга за рецензиране.