«Милионерша търси запознанство»

Татяна Полякова

Милионерша търси запознанство

— Извинете — попитах плахо, — това обир ли е? Въпросът ми бе адресиран към як младеж с маска на лицето, който енергично размахваше някакво желязо, подозрително приличащо на пистолет. Очевидно младежът бе ужасно нервен. Той изрева: „Всички на пода!“ — и с този крясък ме изтръгна от дълбокия размисъл, в който бях изпаднала от сутринта. Та затова попитах по-скоро по навик — обичам да задавам въпроси, защото по природа съм любопитна, — пък и от напълно обяснимото си желание да съм в крак със случващото се. Защото ако това беше обир, аз, общо взето, нямах нищо против, тъй като в портмонето ми се мъдреха 100 рубли и 55 копейки и бях съгласна да ги пожертвам, само и само младежите да не се вълнуват чак толкова, а бижутата ми се изчерпваха с една кожена гривна, която впрочем беше скъпа, освен това ми харесваше и нямах намерение да се разделям с нея, но пък и младежите едва ли щяха да се полакомят за такъв юлар. И изобщо, ако това беше обир, аз би трябвало тихо и мирно да си седя в ъгъла, т.е. сега вече да лежа на пода, да изчакам, докато грабителите си оберат крушите, и да продължа да разсъждавам за живота, който между другото напоследък не ми доставяше кой знае какво удоволствие. А пък ако младежите — не дай си боже! — бяха терористи, в такъв случай трябваше да се настроя за изпитания, но по обясними причини не ми се щеше да направя това, защото не си падах много-много по изпитанията, пък и освен това в този момент те изобщо не бяха най-подходящото нещо за мен.

С две думи, когато зададох този въпрос с мек тон, вежливо и с присъщата ми интелигентност, исках всичко на всичко да се ориентирам.

— Млъквай! — ревна здравенякът, сграбчи ме за яката и ме събори на пода, където аз се разплесках, прошепвайки: „Малоумник!“, но всъщност направих това много тихо, като предвидливо понижих гласа си и извърнах глава настрана.

„Терористи са“ — помислих си с прискърбие, тъй като не очаквах никакво снизхождение от живота. И дори не се изненадах особено, че за пореден път успях да се забъркам в някаква история. За мен това беше нещо най-обикновено: сандвичът ми винаги падаше върху намазаната с масло страна, автобусът се изнизваше под носа ми, самолетът излиташе със закъснение, ако аз пътувах с него, паспортът ми редовно изчезваше, токовете на обувките ми се чупеха, а джебчиите в тълпата безпогрешно ме намираха, за да отмъкнат портмонето от чантата ми.

Ако на мое място бе някоя друга, щеше да потъне в скръб, понеже би отсъдила, че доживотно ще носи този кръст, но аз бях оптимистка и вярвах, че някой ден страхотно ще ми провърви — иначе излизаше, че на света няма справедливост, а аз изобщо не можех да се съглася с това.

И така, лежах си на пода, мъчително въздишах и внушавах на Провидението, че е крайно време да спре с изпитанията и да ме дари с нечуван късмет. Естествено нямах нищо против да проявя още малко търпение, но сблъсъкът ми с терористите минаваше всякакви граници.

За да се откъсна от тези мисли — човек не бива да се задява с Провидението, — аз се заех да възстановявам в паметта си събитията от текущия ден, опитвайки се да определя дали той беше по-особен от другите, или си беше най-обикновен — просто ден като ден, и щеше да завърши съвсем мирно и тихо. Не ми се щеше да си мисля, че този ден можеше да е последният в живота ми, макар че младежите с маските безчинстваха с пълна сила, в смисъл че крещяха и заплашваха да изпозастрелят всички. „Нищо, нищо — утешавах се, — всичко ще се оправи.“

Заранта електрическият ми чайник изгоря, което си беше в реда на нещата, сетне поех към Света, паркирах колата си върху една бабуна близо до входа й, като забравих да я оставя на ръчна спирачка, а тя взе, че потегли и предното й колело попадна в канализационната шахта, чийто люк беше отворен. Възприех събитието като съвсем нормално, тъй като и преди ми се бяха случвали такива неща. След като успях да избутам колата с усилията на притеклите се на помощ граждани от мъжки пол, стана ясно, че се налага да я дам на ремонт. Изпитах обида, тъй като изобщо не можех да си обясня защо трябваше да се стига дотам. Думата висулка предизвикваше у мен непоклатими асоциации с „Тримата мускетари“ и затова я възприех като някаква идиотска глупотевина, но дебелият чичко, който ми втълпяваше нещо за въпросната висулка, успя да ме стресне и аз поех към сервиза за автомобили, където останах без кола, т.е. там ми казаха, че мога да си я взема едва след два дни. Бях свикнала с моя автомобил и затова се почувствах осиротяла, та по тази причина вече не очаквах никакво снизхождение от живота и всъщност се оказах напълно права.

Спомних си за Света, на която дължах петстотин долара, които възнамерявах да й върна днес, и поех към дома й с тролея, защото — освен с въпросните долари — разполагах само с една карта за градския транспорт, която бях намерила преди два дни пред входа на блока си. Обиколих всичките си съседи, разпитах ги дали някой от тях не е загубил картата си и в крайна сметка я задържах за лично ползване, тъй като реших, че тази находка ще ознаменува началото на нова ера в моя живот — ерата на неудържимия късмет. Как ли пък не! И тъй като имам панически страх от портмонета, скрих доларите в едно вътрешно джобче на чантата си, откъдето те изчезнаха, понеже някакъв гадняр се бе възползвал от блъсканицата в тролея и просто бе срязал чантата ми. Но това го разбрах едва когато отидох у Света и бръкнах да извадя парите — ръката ми свободно се промуши през новообразуваното отверстие и аз установих, че паричките са изчезнали. Света въздъхна и тъжно рече:

— Не се ядосвай. — А сетне помисли и добави: — Всичко това все някога ще свърши.

— Надявам се — свих рамене аз.

— Хайде да пием чай — мило ми предложи приятелката ми, — парите не ми трябват спешно. Не се каня да си купувам нищо, така че какво значение има къде са и дали са у мен, или са у теб…

— Благодаря ти — въздъхнах аз и си помислих, че ако не бях послушала дебелия чичко и не бях отишла в сервиза… или пък ако поне първо се бях отбила у Света и й бях върнала парите… И все пак ми стана любопитно дали случилото се бе плод на лошия ми късмет, или за всичко си бях виновна самата аз!

След като се лиших и от колата си, и от парите си, прецених, че това е предостатъчно за един ден. Взех сто рубли назаем от Света, поръчах си такси и поех към къщи. Но колата едва успя да се отдалечи от входа на Света, когато първо се пукна едната й гума, която шофьорът бързо смени, а сетне — и втората, която нямаше как да бъде сменена веднага. Шофьорът псуваше през зъби, но аз дори не се изненадах и се потътрих към спирката на тролея, защото трябваше да направя всичко възможно, за да се измъкна от този квартал.

Тролеят беше почти празен, а чантата ми — вече срязана, тъй че благополучно се добрах до вкъщи без допълнителни произшествия. Това, че на два пъти токът спря, а с него — и тролеят, не го слагам в сметката, защото беше просто дреболия, пък и всъщност ток нямаше само в продължение на някакви си двадесетина минути, тъй че не открих повод за душевно разстройство заради едно толкова незначително събитие.

Щом стигнах до вкъщи, се сетих, че сутринта забравих ключовете си на шкафчето в коридора. Естествено никой не реагира на настойчивото ми звънене, от което следваше, че и Рита, и нейният възлюбен са се изнизали нанякъде (макар по това време Рита винаги да си седеше вкъщи, но когато човек няма късмет — няма и толкоз!). Спомних си, че имам 100 рубли и 55 копейки и влязох в кафенето на съседната улица с намерението да изпия един чай и да убия времето, докато Рита се прибере у дома.

Трябва да отбележа, че предпочитах „Мамините палачинки“ — така се казваше кафенето — пред всички други подобни заведения в нашия град, защото само тук сервираха чая в порцеланови чайници с изрисувани по тях рози, чашките и чинийките също бяха порцеланови и напитката беше ароматна и истинска, а не от някакви си идиотски пакетчета, които завират в носа ти, залети с вряла вода, а ти сетне се чудиш и маеш къде да денеш въпросното пакетче. Изобщо това заведение винаги ме настройваше лирично и връщаше вярата ми в бъдещия ми късмет.

Бях твърдо убедена, че на това място нищо не ме застрашава. Тук нито веднъж не бях изтървала дори лъжицата си и никой не бе преобръщал чайника върху ми. Беше оазис на покоя в безбрежното море от кутсузлуци. Та затова в началото не се изплаших, когато звънчето на входната врата издрънча, а сетне един мъжки глас изрева: „Всички на пода!“ Извърнах глава и видях двама типове, облечени с еднакви блузи тип поло и с маскировъчни шапки на главите. Те стояха, плътно притиснати един до друг, и току насочваха пистолетите си на всички страни. Помислих си с досада: „Не може да бъде!“, в смисъл че подобни неща можеха да ми се случат навсякъде другаде, само не и на това безопасно място. Но в момента всичко ставаше точно тук и аз едва не се разплаках от обида. Казвам едва, защото отдавна вече си бях забранила да се отдавам на въпросното неприятно занимание: ако човек ревеше по всеки възможен повод, това означаваше вечно да ходи с червени като на заек очи и макар зайците да ми бяха симпатични, все пак…