«Удавницата»

Реймънд Чандлър

Удавницата

1. Случаят не е за „Изчезнали лица“

Онази сутрин тъкмо започвах да протривам нов чифт обувки върху бюрото си, когато Макгий Виолетката ми се обади. Беше скучен, горещ, влажен августовски ден, в който не можеш да изсушиш врата си дори с хавлиена кърпа.

— Как си, мойто момче? — започна Виолетката по обичайния си начин. — Никаква работа вече цяла седмица, а? На господин Хауард Мелтън от „Ейвънън билдинг“ му изчезнала жената. Областен директор е на козметичната фирма „Дорийм“. Има си причини да не желае да се обърне към отдел „Изчезнали лица“. Далечен познат е на шефа. Най-добре иди, но преди да влезеш, си събуй обувките. Интериорчето си го бива.

Макгий Виолетката е инспектор в отдел „Убийства“ и ако не ми пробутваше само благотворителни задачи, може би щях да свързвам двата края. Тази ми се стори малко по-различна, затова свалих крака на пода, за сетен път избърсах врата си с кърпата и излязох.

„Ейвънън билдинг“ се намира на „Олив стрийт“ близо до Шесто авеню и тротоарът през сградата е с черно-бяла каучукова настилка. Момичетата, които управляват асансьорите, бяха облечени в сиви копринени руски рубашки и някакви сплескани барети, каквито едно време са носели художниците, за да не си цапат косата с боя. Козметичната фирма „Дорийм“ се бе разположила върху целия седми етаж, и още как се бе разположила. Просторна приемна със стъклени стени, цветя, персийски килими и чудати скулптури зад лъскави витринки. Спретнато русо миньонче седеше в ъгъла пред вградена вътрешна телефонна уредба зад голямо бюро с цветя и наклонена табелка с надпис: „ГОСПОЖИЦА ВАН ДЕР ГРААФ“. Носеше очила като на Харолд Лойд и косата й бе така опъната назад, че челото й изглеждаше достатъчно високо, за да се покрива със сняг.

Съобщи ми, че господин Хауард Мелтън бил на съвещание, но тя ще му даде визитката ми при първа възможност. По каква работа го търся, моля? Отвърнах, че нямам визитка, но се казвам Джон Далмас и ме изпраща господин Уест.

— Кой е господин Уест? — студено попита секретарката. — Господин Мелтън познава ли го?

— Откъде да знам? След като не познавам господин Мелтън, откъде да познавам приятелите му?

— По каква работа го търсите?

— Лична.

— Ясно.

Тя трескаво изведе три писма, за да не ме замери с писалката.

Отидох и седнах в син кожен стол с хромирани ръкохватки. По удобство, вид и миризма много напомняше на бръснарски стол.

След около половин час зад бронзов парапет се отвори врата, от която, смеейки се, на заден ход излязоха двама мъже. Трети държеше вратата и пригласяше на смеха им. Мъжете се здрависаха и си тръгнаха, а усмивката на третия тутакси изчезна и лицето му се превърна в безизразна маска.

Той погледна към госпожица Ван дер Грааф и я попита с началнически тон:

— Някой да ме е търсил?

Тя прошумоля с листата си и отвърна:

— Не, сър. Някакъв господин… Далмас иска да ви види… от името на господин… Уест. По лична работа.

— Не го познавам — излая мъжът. — Имам повече застраховки, отколкото мога да платя.

Хвърли ми бърз студен поглед, влезе в кабинета си и затръшна вратата.

Госпожица Ван дер Грааф ми се усмихна с деликатно съчувствие. Запалих цигара и кръстосах крака в обратна посока. След още пет минути вратата зад парапета отново се отвори, мъжът излезе — този път с шапка — и изръмжа, че ще отсъства половин час.

Мина през вратичката в преградата, насочи се към изхода, но изведнъж рязко се обърна и се запъти към мен. Спря и ме изгледа отгоре надолу. Едър мъж — метър и осемдесет и пет, с хубава фигура. Имаше добре поддържано с масажи лице, което обаче не скриваше следите от разгулен живот. Черните му очи бяха проницателни и лукави.

— Искал сте да ме видите?

Изправих се, извадих портфейла си и му подадох моя визитка. Той я изгледа и я пое. Погледът му стана замислен.

— Кой е господин Уест?

— Казва ли ти някой.

Изгледа ме изпитателно, без да скрива любопитството си.

— На прав път сте — рече. — Да влезем в кабинета ми.

Секретарката беше така разярена, че когато минахме покрай нея, за да влезем зад преградата, се опита да изведе три писма едновременно.

Кабинетът беше дълъг, мрачен и тих, но не и прохладен. На стената висеше голяма снимка на свирепо старче, което навремето си явно бе смачкало фасона на доста хора. Високият мина зад писалището, струващо поне осемстотин долара, положи се в мек директорски стол с висока облегалка и го наклони назад. Побутна кутията с пури към мен. Взех една и докато я палех, той ме наблюдаваше със студени, нетрепкащи очи.

— Работата е абсолютно поверителна — каза.

— Ъхъ.

Прочете отново визитката ми и я прибра в портфейл с позлатени ъгълчета.

— Кой ви изпрати?

— Приятел от полицията.

— Трябва да науча за вас нещо повече от това.

Дадох му две имена и съответните телефони. Той посегна към апарата, поиска линия и сам набра номерата. Свърза се и с двете лица, които му бях посочил, и разговаря с тях. След четири минути беше приключил и отново наклони назад стола си. И двамата избърсахме вратовете си.

— Дотук добре — рече. — А сега ми докажете, че сте човекът, за когото се представяте.

Извадих портфейла си и му показах фотокопие на разрешителното си. Изглежда, остана доволен.

— Колко вземате?

— Двайсет и пет долара на ден плюс разноските.

— Много е. От какъв характер са разноските?

— Бензин и масло, някой и друг подкуп, храна и уиски. Най-вече уиски.

— А когато нямате работа, не ядете ли?

— Ям, но не така добре.

Той се ухили. И от усмивката, както от очите му, лъхаше хлад.

— Струва ми се, че ще се спогодим — каза, отвори чекмедже и извади бутилка скоч.

Пихме. Той остави бутилката на пода, избърса устни, запали цигара с монограм и всмукна с наслада.

— Свалете ги на петнайсет на ден — каза. — И без това времената са тежки. А с пиенето не прекалявайте.

— Будалках ви — отвърнах. — Не избудалкаш ли някого, изобщо не му вярвай.

Той отново се ухили.

— Спогодихме се. Но първо трябва да ми обещаете, че при никакви обстоятелства няма да имате вземане-даване с познатите ви ченгета.

— Стига да не сте убил някого.

Той се засмя.

— Още не. Но това не ми пречи да съм опасен. Искам да проследите жена ми, да разберете къде е и какво прави, но без нейно знание. Изчезна преди единайсет дни — на дванайсети август — от вилата ни край Литъл фон Лейк. Това е езерце, което притежавам с още двама. Намира се на три мили от Пума Пойнт. Сигурно знаете къде е.

— В планините Сан Бернардино, на около четирийсет мили от самия град.

— Да.

Той тръсна пепел от цигарата върху бюрото и се наведе да я издуха.

— Литъл фон Лейк е с дължина само шестстотин метра. Има малък бент, който построихме, за да облагородим имота — в най-неподходящото време. Вилите са четири. Моята, две на мои приятели — останаха празни това лято — и четвъртата, от близката страна на езерото, идвайки от пътя. В нея живее Уилям Хейнс с жена си. Сакат ветеран от войната, който кара на пенсия. Не плаща наем и се грижи за мястото. Жена ми се беше качила там да прекара лятото, но трябваше да се върне на дванайсети заради някакво светско събитие през уикенда. Така и не дойде обаче.

Кимнах. Той отвори едно заключено чекмедже и извади плик, в който имаше снимка и телеграма. Беше изпратена от Ел Пасо, Тексас, на петнайсети август, в девет часа и осемнайсет минути сутринта до Хауард Мелтън, „Ейвънън билдинг“ № 715, Лос Анджелис, и гласеше: